От Asia до Omega

Супергрупата Asia се събра в оригиналния си състав (Джон Уетън, Джеф Даунс, Стив Хау и Карл Палмър) през лятото на 2007-ма и от тогава издаде цели два студийни албума, като през това време беше на турне.

И докато reunion-албумът Phoenix (2008) остави усещането, че мерак – чок, ефект – йок*, тазгодишният Omega (2010) ни разкрива групата пълна с оптимизъм и креативност. Да, 28 години след първия едноименен албум, ветераните отново са на линия.

Уводната песен Finger on the Triger категорично достига класата на Heat of the Moment, а може би дори я минава. Through My Veins е полубалада, която лесно може да пробие радиостанциите – за щастие лесно смилаемият попрок саунд е неутрализиран от няколко мелодични прогресив интервенции. Игриви акорди на пиано поставят началото на Holy War, която бърза прелива в динамична среднотемпова рок композиция, на моменти със симфонични внушения. Ever Yours започва с дълбок спейс синтезатор, подкрепен от чистия глас на Джон Уетън, а дори след включването на ударните, баса и китарата, баладичната атмосфера доминира през всичките 4 минути на песента. Listen, Children, Light the Way, I’m Still the Same и I Believe следват познатия ни от Holy War модел на среднотемпов мелодичен рок, разнообразяван от  кратки прогресив интерлюдии. С грандиозно симфонично въведение започва и апокалиптичният разказ на End of the World – една от най-хубавите композиии в албума. Отличава се и Emily – изящна и весела любовна изповед – безспорно един от най-силните музикални аргументи на албума. Много убедителна е There Was a Time – лирична, без да е патетична. Don’t Wanna Lose You Now е красив финал – още един потенциален кандидат за  култивиране вкуса на масовия радиослушател.

Няма друга група, която толкова успешно да съчетава поп с прогресив рок! В 4-5 минути Asia синтезират идеи, които повечето прогресори биха развили в 10 или 15 минути. Ако обичате творчеството им от началото на 80-те и 90-те години на 20в., Omega ще ви зарадва. Ако пък досега не сте го чували, ще ви разкрие нов свят.

–––––––-

Оценка: 3/5

–––––––-

мерак – чок, ефект – йок – има желание, няма ефект (турско-английски)

Spock’s Beard X – Увод в зрелия прогресивизъм

Намирам за трудно, но важно умението да се синтезира много информация или сложна идея в кратко и разбираемо изложение. Затова препоръчвам десетия албум на Spock’s Beard на всеки, желаещ да разбере какво представлява зрелият симфоничен прогрок на 21 век. X (2010) е образец за академично композиране на класически многочастни прогресив песни, включващи вокални полифонии, разнообразни инструменти, ритми, мелодии и мотиви от различни стилове.

Но X не е копие на прог рок класиките от 70-те или 80-те години на 20 век. Свеж като дъх на босилек в юнско утро, X е учудващо съвременен,  умерено еклектичен, пълен с нови идеи. С този албум Spock’s Beard отговарят на щекотливия въпрос как прогресив рокът може да избегне застиването си в консервативни, лишени от вдъхновение и повтарящи се музикални форми и как може да се развива в нови посоки. Находки като From the Darkness, Their Names Escapes и Jaws of Heaven го доказват по безупречен начин.

–––––-

Оценка: 4/5

Благодаря, ФСБ!

След 10… не! След 20… Не! След повече от двайсет години ФСБ ни подариха поредното  чудо на музикалния си талант.

Албумът с простото име FSB. слага точката на велика история, а едновременно с това протяга ръка към публиката, която копнее да чуе нещо смислено и силно.

А ФСБ го предлагат – и не само – те го подаряват. 10 песни за свободно сваляне от сайта на групата. 10 нови песни, леко загатващи за старите им творби, но без излишно да се втренчват в миналото, а повече гледащи напред. С познатия синтез на по-твърди и по-лирични моменти, с хубавите текстове (заслугата е на Даниела Кузманова и Живка Чопова). FSB. не звучи толкова арт и прогресив, колкото Кълбото отпреди 30 години, но е достатъчно арт и достатъчно прогресив, за да възкреси старата любов към институцията Формация Студио Балкантон.

Като че ли флагманите на БГ-рока никога не са се разделяли. Сякаш цялото това море от време – 20 години мълчание – не е било… Обръщаш се, оглеждаш се около себе си – кога е минало? Кои бяхме, кои сме? Какво стана  нас? Кой, ако не ФСБ, може да ни провокира да си зададем такива въпроси?

Жалко е, че днес Петър Славов го няма. Жалко е, че Крайчовски отсъства. Но останалите трима – Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев – са направили и невъзможното. Създали са албум, какъвто тук и сега никой друг не би могъл да направи. Днес, 28 април 2010 година, в България такава музика не се прави. А дали се слуша?

Силно се надявам.

Благодаря, ФСБ!

––––––

Оценка: 4/5

Голямото завръщане – 4 – ЕЛОЙ и малко неземна светлина назаем

Eloy бяха – и остават – една от прог-рок групите, които много харесвам. Години наред те предизвикваха  въображението ми, каниха ме на пътешествия в други измерения, изостряха сетивата ми за невижданото, недокосваното и нечуваното.

Зажаднели за изтънчената красота и необятните космически звуци на музиката им, хидяди почитатели мълвяха с благоговение имената на албумите им: Inside, Time and Passion,  Ocean,  Silent Cries and Mighty Echoes…  Годините течаха като река, но страстта по немските прогресори не минаваше. За целокупното  Eloy-следовничество появата на новия Visionary (2009) – беше не просто дългоочаквано събитие, не само първото студийно творение на групата от 11 години. Това беше земетресение.

Албумът следва познатата ни схема за прогресив рок с марката Eloy. Песните са дълги и многоделни, мелодични, разнообразни в метрично и инструментално отношение.

Началната композиция The Refuge е сякаш извадена от класическия материал на Елой от 70-те, с грабващ ритъм, прекрасно изваяни space-rock моменти и чудна флейта.  Следващата – The Secret – започва бавно и лажерно, за да се превърне в мелодичен синтез на арт рок вокални ефекти и деликатни синтезаторни мотиви (и отново се чува ефирна флейта),  които ни подканят към нови светове.  Монотонен барабанен ритъм, подкрепен от уверен китарен риф дава началото на Age of Insanity, която после прелива в обичайния елойски проповедническо-разказвачески стил на пеене, със синтезаторни струнни оркестрации и дълги китарни и клавирни сола. Така продължава и Тhe Challenge (Time to Turn, part 2), която  препраща към един от класическите проекти на групата (Time to Turn от 1982г.) и чийто епичен женски хоров припев  е една от кулминациите на албума. Баладата Summernight Symphony е миг лирично затишие преди избухването на най-дългата пиеса в албума: 9-минутното откровение Mistery  (The Secret, part 2). Едноминутната акустична Тhoughts затваря албума нежно, като милувка на дете за лека нощ.

Visionary ни връща към най-върховите времена в историята на Eloy.  Слушайки го, усещаме, че все още можем да летим в пространстото. Малко неземна светлина назаем – тя превръща в празник и най-сивия ден!

––––––

Оценка:4/5

Разчистване на сметките с Porcupine Tree и двойния им албум The Incident (2009)

Като стадий от развитието на Porcupine Tree, The Incident е това, което  беше Houses of the Holy за Led Zeppelin след  Четвъртия. Стивън Уилсън иска да задоволи амбициите си като музикант и композитор. Стреми се да завладее нови музикални владения. И успява.

The Incident (2009) не е чак шедьовър, но е сред петте най-добри рок албума, които чух през 2009-та.

Toва е концептуален албум. Темите на текстовете са обединени от съобщенията за трагични събития, които дават по новините.

–––––-

Оценка: 4/5

Raзчистване на сметките с Демис Русос

Както е казано, каруцата не бива да се впряга пред коня, затова преди да започна с ревютата за 2010г. (а вече има какво да се разкаже!), ще си разчистя сметките с няколко албума от миналата 2009г.

За тях или не ми остана време, или нямах муза. Затуй, вкратце и без много думи! Започвам с първия от тях: Demis Roussos и едноименният Demis (2009).

Албумът е хубав. Кратък – към 40 минути – и хубав.

––––––-

Оценка: 3.5/5

Marillion: Less is More или какво й е хубавото на поговорката „След дъжд качулка“

Чувам как  вятърът диша, докато тласка сиви облаци над покривите и клати клоните на липата пред къщата ми.  Малкото оцелели жълти листа се държат с отчаяна храброст. Самотни капки дъжд  падат по стъклото на прозореца. Слушам Мерилиън – акустичният албум.

Тъкмо когато unplugged-модата стана неактуална, Marillion издадоха Less Is More (2009). След дъжд качулка, би казал човек. Кой ли не записа акустичен албум през последните 20 години? Нирвана, Боб Дилън, Ерик Клептън, Пейдж и Плант, Кис, Брус Спрингстийн, Ар И Ем…  десетки са!

Преди 10 – 15 години акустичните версии бяха привлекателен и успешен творчески и търговски експеримент. Изобилието от unplugged-и днес обаче се превръща в проблем и за музикантите, и за публиката.  В морето от акустични албуми човек може да се обърка и след дълго чудене да не си купи нито един. Става така, че единствено заклети фенове на конкретни изпълнители ще са сигурните купувачи на издаваните албуми. Вече изглежда почти невъзможно един музикант да даде свежо продължение на кариерата си с акустичен албум и да завладее нови територии, както направи Клептън.

Тогава за какво им е на Marillion след дъжд качулка да пускат акустичен албум на пазара? Отговорът е: за кеф!

Less Is More не е правен за пробив в класациите. Less Is More е албум, правен с насладата от правенето. Новите аранжименти на парчета от последните 20 години са съвършени. Съчетание на изящна музикалност,  чувства и мелодичност. Упойваща музика, която ще ви отведе  на друго времемясто. С тази музика вярвам, че времето не е линеарно.

––––––

Оценка: 4/5

Дали Omar Rodriguez Lopez ще е Frank Zappa на XXI век?

Този въпрос се загнезди в ума ми след като трижди изслушах дебютния албум на El Grupo Nuevo De Omar Rodriguez Lopez – Cryptomnesia (2009).

Колкото и да е смело това допускане, то си има основания! Само за няколко години американският китарист Омар Родригес Лопес (Omar Rodriguez Lopez) се изкачи на пиедестала на най-плодовитите и оригинални композитори в жанрове като експериментален рок, психоделичен рок и прогресив рок. Основната му група The Mars Volta в началото на годината спечели Grammy в категорията Най-добра хард рок песен за пиесата Wax Simulacra от миналогодишния им албум Bedlam in Goliath.

За Лопес това не стига и налице е поредният нов проект – El Grupo Nuevo De Omar Rodriguez Lopez, чийто дебют е поводът да си задам светотатствения въпрос: дали Омар Родригес Лопес е бъдещият Франк Запа? Смея да твърдя, че е много вероятно да стигне този статус.

Лопес не е музикален имитатор, а идеен последовател на Запа. Той не копира наследството на легендата, но твори със същия размах. Cryptomnesia доказва, че за неспокойния му дух няма умора. Сложно структурираните композиции, насечените ритми, резките и неочаквани звукови обрати превръщат албума в ценна находка за ценителите на експерименталната рок музика.

Повечето от участниците в проекта са членове на The Mars Volta. Особен принос има гласът на Седрик Завала, който на места ми напомня за Робърт Плант! Може би верните читатели на този блог ще повдигнат учудено вежди при това сравнение. Франк Запа, а сега и Плант… Да, не остава нищо друго, освен да чуете албума и да працените сами!

–––––––

Оценка: 3.5/5

Евангелие от Стивън

Ilosaairrock е съвсем топлият концертен албум на Porcupine Tree – една от Великите сили в днешния прогресив рок. Разпостранява се в ограничен тираж и не се намира в магазините. Записан е на 14 юли 2007г., на Ilosaairrock festival във Финландия и излезе през март тази година.

Съвсем закономерно, четири от деветте песни в албума са от Fear of a Blank Planet, който беше излязъл на пазара през пролетта на същата година: едноименната Fear of a Blank Planet, 17-минутната Anesthetize, Way Out of Here и Sleep Together. Останалите композиции са Lightbulb Sun (от албума със същото име), Blackest Eyes и Trains (от In Absentia ), Halo и Open Car (от Deadwing).

Ilosaairrock представя по съвършен начин ярката самоличност на групата. Концертът доказва ненакърнимата харизма и страхотното присъствие на Porcupine Tree пред публика. Обикновено един лайв е подборка от няколко изяви на сцена. Твърде малко групи имат смелостта да издадат цял концерт като албум. Но това правят петима отлични музиканти, събрали се в една душа. И един от тях се извисява над останалите. Той изповядва, той проповядва, той прави чудеса!

Стивън Уилсън е сред най-неуморните, плодовити и красноречиви апостоли на прог рока през последните две десетилетия. Умопомрачителна, зашеметяваща, грандиозна – така всеки почитател би определил музиката, която създава английският певец и китарист.

Porcupine Tree съчетават елементи от прогресив рок , психоделик и хард рок. Драматични звукови пейзажи, красиви и меланхолични мотиви, носещи ту тъга и отчаяние, ту напрежение и бунт. Музиката на Уилсън изразява богатство от чувства и настроения. Понякога е агресивна, с насечени яростни рифове и забързан ритъм. Понякога внушава самота, изоставеност и мрачност.

Текстовете носят психологическа дълбочина и интроспективност, твърде рядко срещани в днешната поп и рок музика.

Ilosaairrock е проповед! Прогресив рокът е възкръснал! Чуйте благовестието и ще повярвате!

––––––

Оценка: 4.5/5

Нийл Морс – в търсене на Бога и намиране на себе си

Neal Morse беше съосновател и основен автор на Spock’s Beard, създали едни от най-добрите образци на съвременния прогресив рок.

Във време на житейски изпитания, Нийл Морс напусна групата си, прегърна християнството и прописа музика и текстове, вдъхновени от библейски теми. Така започна соловата кариера на този талантлив музикант.

One (2004) е прекрасен албум. В него има всичко, което прогресив рок феновете биха харесали. Многоделни пиеси (The Creation, Author of Confusion, The Separated Man, Help Me/The Spirit and the Flesh и Reunion), съчетаващи нежни и стремителни пасажи, симфонично звучащи мелодии и красиви вокални хармонии. Има и кратка лирична импресия (The Ma’s Gone) и две балади (Cradle to the Grave и Father of Forgiveness), които помагат човек да поеме дъх между многоминутните епоси… Нийл Морс има едно извънредно силно качество: умее да гради сложни композиции, запазвайки първичната непосредственост на рока.

Вероятно Help Me/The Spirit and the Flesh е емблематичната песен за целия албум и за начина, по който Нийл усеща музиката, а и вярата си. Вдъхновение свише и любов към Бога – това е One – творение, което няма да остави безучастно нито едно прогрок сърце!

–––––

Оценка: 4/5

П.П. На 3 юли Dream Theater ще свирят на сцената на Калиакра рок фест. Това е добра новина за почитателите на прогресив метъл иконите, но има нещо още по-важно. Вечерта ще бъде открита от Нийл Морс!