Докато четях книгата, (Патрик Кейсмънт, Да се учим от пациента, изд.ЛИК, С., 2000) си мислех за моя терапевт и за годините, през които мина собствената ми терапия. (Кратко разяснение: за да стана терапевт, е задължително да мина през собствена терапия, а после да поработя под супервизия, но и това не е гаранция, че ще стана читав терапевт). Вече 12 години уча, преживявам и опитвам психотерапията и докато се уча да мисля като терапевт, самият аз се терапевтирам. Мислех си също, че Патрик Кейнсмънт е прав : помогнал съм на терапевта си да стане по-добър и да разбира хората по-добре. Това пък се е върнало при мен, било е полезно за мен, защото благодарение на усъвършенстването на терапевта ми съм стигнал до позитивна психична промяна и заедно сме отвели терапевтичния процес по-далече и по-надълбоко.
Размишлявах още колко мъдър е бил Бион, казвайки, че «ставането» на терапевта е постоянен процес. Няма такова нещо като «станал терапевт». Съгласен съм, че взаимоотношенията с пациента (или клиента, няма да влизам в дебата как се нарича човекът, който плаща за лечението си) са от ключово значение за терапевтичния процес. А самоувереността, с която терапевтът може да подходи към клиента си, мислейки «Всичко ми е ясно, сега ще те оправя» е пакостлива антитерапия. Тогава кой кого следва? Нали затова клиентът се е доверил на терапевта и му плаща – за да го следва и подкрепя в себепознанието му? Ако терапевтът притиска клиента да следва неговите идеи, представи и желания как да върви процесът между тях, той влиза в професионално неетичната ситуация, в която хем злоупотребява с него, хем иска да му плаща за това. Та затова си мислех с благоговение, че да следваш хората, които терапевтираш, е велико изкуство.
Спомних си и за уъркшопите на някои от звездите в нашето психотерапевтично движение. Давам си сметка, че зад лекотата и спокойствието, с които отстрани изглеждаше, че водят процеса, стоят много опит и – може би вродена, но със сигурност доразвита – проницателност, умение за следване на пациента и способност за откликване на вътрешните му преживявания. Давам си сметка (и тук признавам с въздишка), че повече уча клиентите си и по-малко се уча от тях. Искам да достигна до състояние, в което ще усещам клиентите си, ще ги следвам и ще се уча от тях.
Две много ценни неща ми остават с тази книга:
Първото е стилистично: начинът на писане на Кейнсмънт е изключително задълбочен, но четивен. С вглъбеното си, усърдно и критично изложение, авторът дава стандарт за качество, с който всеки изследовател трябва да се съобразява, ако претендира да го вземат на сериозно.
Второто е теоретично: въвеждането на концепта за вътрешния супервизор, илюстриран с множество представени случаи, е от най-важните достижения на модерната психоанализа при развиването на саморефлексията на терапевта.
Да се учим от пациента е малък шедьовър. Със своите над 400 страници книгата е повече от солидна, а съдържанието й е научно достижение в психотерапията. Предполагам, че с времето оценката на този труд ще нараства и може би след няколко десетилетия той ще се радва на същото уважение, с което днес се ползват някои класически психоналитични заглавия.
А какво общо има Гугъл?
Калифорнийската компания е въвела един страхотен модел за стимулиране на своите специалисти – всеки от тях може да използва 20% от работното си време седмично, за да развива собствени проекти и да се усъвършенства. Така са се появили Gmail и други прелестни интернет услуги. Учейки се от Гугъл, през последния месец четох по около час от Да се учим от пациента в края на работния ден. Идеята на Гугъл толкова ми хареса, че ще продължа с локалното й прилагане на работното място!
––––––––
Оценка: 4/5
––––––––
Статията е плод на инициативата на издателство ЛИК, което покани българските блогъри да пишат рецензии на неговите издания. Ако си блогър и искаш да се включиш, прочети подробностите тук.
Filed under: книги | Tagged: психология, психотерапия | 1 Comment »
Шлемовеец 