Изпята песен

Щ у р ц и т е са най-любимата ми българска група. В края на 2008г. те издадоха първия си студиен албум с напълно нов материал от 21 години насам – На прага на сърцето. Изпълнен с вдъхновение, още през първата седмица взех два диска – за мен и за любимата. Почти три месеца по-късно, изпитвам затруднение да напиша това ревю.

na-praga-na-syrceto

Опитах се да харесам този албум. Наистина опитах. Не се получи.

Твърде далеч е от свежестта и силата на класическите албуми на групата.

Преди 25 години музиката на Щурците носеше светлина, радост и надежда. А днес? Старата слава на името и големите очаквания на почитателите тежат. В такива случаи можеш да разочароваш тези, които вярно са те следвали и подкрепяли през годините.

За съжаление, На прага на сърцето носи главно разочарование. Ако през последните няколко години всеки от тримата композитори в Щурците беше написал по една добра песен на година, резултатът щеше да е прекрасен. Уви. Единственитe светли лъчи са Безкраен вятър и едноименната На прага на сърцето. Многократно прослушах албума с надеждата да достигна просветление. Цялостното ми настроение, обаче, се изразява с две мрачни слова: „изпята песен”.

–––––-
Оценка: 2/5

Щастието не е крайна спирка, то е начин на пътуване

Този надпис на стена в Студентски град се е запечатал в паметта ми. Понякога се появява в съзнанието ми, за да ме очарова с простата си красота и да ми напомни някои неща.

Напомня ми, че щастието може да се открие и в дребните детайли на всекидневието.

green-bench

Радост е да си направя чай и да изпитам наслада, докато го пия. Радост е да се възхитя от хубава снимка, като тази горе. Радвам се да чуя любима песен и да я затананикам. Да зарадвам някого. Да покажа на любимите си хора, че ги обичам. Да пренеса багажа на стара баба. Да нареждам камъни и да си боядисам оградата. Да прочета хубава книга. Да творя. Да се отпусна и да си позволя да не правя нищо. А щастието е всичко това и нещо отгоре!

Щастието е да водя смислен живот, посветен на кауза! Ако не мога да променя целия свят, мога да променя пространството и средата около себе си. Мога да променя и себе си.

Щастието е да върша всяко малко и голямо нещо с любов и радост. Щастието е да влагам душа.

happiness

Щастието е нагласа към света. Вяра, че в него има светлина. Грижа за себе си и за другите. Чувство за лична мисия в живота. Отвореност към новото и помирение с миналото.

happiness11

Наистина, понякога попадаме във фрустриращи ситуации. Има извънредни условия, които не ни харесват и ни тежат. Тогава сме притиснати, задушавани сме. Но не говоря за това. Смърт, ненадейна беда – да, понякога се сблъскваме с неизбежни събития, но обикновено те са изключения. А аз говоря за всекидневния живот, който води всеки от нас. За всичко, което имаме и вършим, защото така сме избрали – семейство, работа, свободно време…

Има хиляди начини човек да бъде щастлив – стига да направи този избор.

happiness2

Стремя се да поддържам и подхранвам тази позитивна нагласа у себе си. Не че всичко в мен и около мен е съвършено. Всъщност, не е. Но не ми е тъжно за живота ми. Не ми е скучно. И така… пътувам.

Надигащ се пясък вместо вода

Робърт Плант е вероятно най-великият певец и фронтмен от златната епоха на хард рока. Израснах с неговия глас и несравнимия с нищо звук на Цепелин – звук, от който сърцето забива безспирно, а дъхът спира! Звук, който те праща в други светове!

Цепелин бяха и остават като хляба и водата – най-насъщните, най-животворните.

raising-sand

Raising Sand обаче не е като хляба и водата. Той е просто албумът на Робърт Плант и младата кънтри-хубавица Алисън Краус. И е поредното предизвикателство, което певецът отправя към слушателите си. Изненада, каквато само той може да поднесе – нека си спомним прелестния експеримент Strange Sensation. Неочакваност и непредвидимост – това е второто име на Плант! Той никога не подражава – дори и на себе си!

След като е възвисявал глас до китарата на Пейдж, днес легендарният вокал уверено стъпва в полето на американския блуграс. Приятна изненада е да чуем тази мелодична сплав от кънтри и фолк-рок. Робърт Плант вече има един феноменален дует в епохата на Led Zep – с фолк иконата Sandy Denny в зашеметяващата The Battle of Evermore. Новият му проект е ако не блестящ, то поне чудесен!

plantkraussИзненада е обаче за мен и това, че на 8 февруари 2009г. този нов-новеничък дует спечели 5 награди Грами! Струва ми се, че компетентното жури леко го е надценило. Албумът безспорно е оригинален, но дали заслужава да е „Албум на годината“ е спорно. Разбира се, всеки има право на мнение. Моето е, че това не е албумът на 2008г.

Учудвам се също, че Please Read the Letter (хубав кавър на песента, която Пейдж и Плант първо направиха в Walking Into Clarksdale) е обявена за „Запис на годината“.

В останалите 3 категории („Най-добър съвременен фолк албум“, „Най-добър вокален поп дует“ и „Най-добър вокален кънтри дует“) смятам успехът на Плант и Краус за напълно заслужен!

–––––

Оценка: 3/5

Безсилните на този свят

Какво става, когато рицарите на Кръглата маса се пръснат? Когато мускетарите излязат в пенсия? Кой ще защитава правдата, кой ще променя света към по-добро?

Няколко приятели, притежаващи невероятни умения, се разделят, напускат общото си минало. PrintЗатрива се другарска общност от хора, които години наред са се събирали на маса да поговорят, да пийнат и похапнат добре. И да се учат да растат.

Днес те са отчаяни, обезверени, загубили надежда, че могат да спрат злото и да направят нещо значимо. Станали са доволни и са се самозазиждат, живеейки с малкото, което имат; зариват главите си в пясъка, за да не виждат проблемите. Вместо по-силни, стават безсилни. Те не искат да променят света. Хора, които могат да летят, се затварят в малки тесни кутийки! Ангели, които сами свалят крилете си – не е ли тъжно?

Кой и как може отново да ги събере? Трябва ли, макар и насила, да накараш надарения с талант да реализира таланта си? Доколко е важно да имаш кауза? Ако светът, без да знае, има нужда от помощ, ще опиташ ли да го промениш? Грешно ли е да оставиш дарбата си да закърнее?

Такива са въпросите, които поставя в Безсилните на този свят Борис Стругацки – единственият, останал жив от великия екипаж, наричан с благоговение от поколения ценители братя Стругацки. Признавам, че отначало ми се стори чудно и странно да чета книга само от единия брат. Около стотната страница обаче се убедих, че наистина магията на словото, с което братята ме плениха отдавна, е все така силна. Оттам нататък беше потъване – едновременно в удоволствието от акта на четенето и в дълбоките човешки теми, заложени в книгата.

Стругацки задава въпроси, но не дава лесни и готови отговори. Разрешаването на неговите морални дилеми стои пред всеки от нас, а откриването на истината е персонален проблем… от който, подобно на безсилните, често ни се иска да избягаме.

–––––––

Стругацки, Б., Безсилните на този свят, ИнфоДАР, С., 2007

ISBN:978-954-761-348-5

Музика за мечтан сценарий

Един мечтан сценарий: тръгваме с кола на пътешествие из Америка. Избираме си пътища, за които не знаем къде водят, гледаме с широко отворени детски очи, дишаме дълбоко и щастливо. Отбиваме се в крайпътни мотели, купуваме си ядене от малки магазини в непознати градчета. Правим си мислени снимки на всичко, което виждаме. Ей, ами кой албум ще си пуснем по пътя? Кои песни се доближават до представата ни за духа на необятната страна: Америка на свободата, на романтиката, простора и безкрайните магистрали?

Вече знам, че сред десетте си албума за мечтаното пътуване из Америка, наред с Крийдънс, бих поставил и новия албум на Брус Спрингстийн.

working_on_a_dream

Working on a Dream се появи на бял свят през миналия месец. Какво можеше да даде на света старият рокер след Born in the U.S.A. и Streets of Philadelphia? Има какво!

Светъл, яснолик, жизнеутвърждаващ рок. Бих слушал този албум от мига, в който първите слънчеви лъчи пробият тъмнината, до мига, в който нощта гаси светлината. Бих го слушал през нощта, когато търся пътя. Бих го слушал по прашни пътища и по зелени поляни, под ведро слънце и под мрачен дъжд. Мога да му се наслаждавам сам, но с радост го споделям с теб.

–––––-

Оценка: 4/5

Шепа щастие по пътя

marillion_happinessМиналата година беше добра за рок музиката. Много от обичаните банди издадоха качествени нови продукции. REM се отличиха с Accelerate, AC/DC пуснаха Black Ice, доживяхме да чуем и дългоочаквания нов албум на Guns N’ Roses – Chinese Democracy, новата група на Jeff Martin – The Armada – издаде едноименния си дебют, Metallica напомниха за себе си с Dead Magnetic, Whitesnake дадоха на света нелошия Good to Be Bad, Def  Leppard – Songs from the Sparkle Lounge, a Michael Schenker Group за пореден път ме впечатли с майсторски образец за добър хард рок с In the Midst of Beauty.

Сред тези отлични албуми има един, който сияе със скромното очарование на речно камъче, на малка китка полски цветя, на изящна стара вещ – вероятно най-добрият прогресив рок албум на 2008 година – Happiness Is the Road на Marillion. 108-минутният двоен албум показва есенцията от Ейч-ерата на неопрогресив великаните.

Албумът ме заинтригува още с името си. Щастието ли е път – пътят ли е щастие, какво ли? Заглавието – добре, ами съдържанието, попитах се и си пуснах песните. Да, имаше защо да го чуя!

След кратката лирична интродукция Dreamy Street започва програмното за албума парче This Train Is My Life. Wrapped Up in the Time е чудесна полубаладична песен. Вълнуващата Nothing Fills the Hole ми хареса от началото с хоровия шепот, та чак до края – изключителна песен. А заглавната песен Happiness Is the Road е 10-минутен епос с интровертно начало и хубав припев. По-твърдата Half Full Jam е достойният завършек на първия диск.

Вторият диск от албума започва с вдъхновената от The Doors Thunder Fly. Asylum Sateliite #1 е вглъбен поглед навътре, последван от приказно нежната Older Than Me и приятно оркестрираната Throw Me Out. Half the World и ритмичната Whatever Is Wrong With You са поредните диаманти в албума, а Real Tears For Sale го затваря по прекрасен начин!

Целият албум е белязан от особения упойващ глас на Стив Хогарт. Харесван от едни, а от други, – не, непрекъснато сравняван с Фиш, певецът на Marillion безспорно има едно забележително качество – никога да не подражава. Това ясно си личи, когато слушаме концертите, на които изпълнява парчета от Фиш-ерата. Ейч винаги пее по своя начин – харесва ни, или не, вече 20 години той остава себе си. На мен лично това ми харесва.
Хогарт не използва динамиката на Фиш, в неговите песни трудно се открива стремителното прескачане от шепот към вик, от вопъл към крясък. Гласът му прави песните по-плавни, по-романтични, по-приспивни и по-меланхолични…

Това е албумът Happiness Is the Road. 20 песни, носещи духа на мелодичния, ненатрапчив и интроспективен прогресив рок на Marillion в наши дни. Албум, който обещава, че пътешествието ще продължи! Малко щастие по пътя – на никой не е излишно, нали?

–––––-

Оценка: 4/5