Човек на годината – 2009

В една страна, дето цари простотия, животът прилича на яма с помия, и както си газиш в нея до шия, понякога срещаш и от „ония“.

„Ония“ са просто някакви хора, които напук на тъга и умора, в себе си носят човешки сърца, вместо покрити с маски лица

и често помагат на тия до тях, които изпитват болка и страх. Не чакат похвала, пост или слава – какво ли очакват от нас те тогава?

Те тихо напомнят, че в тъга и умора, ние всички сме хора, всички сме хора.

––––––––––––––––-

За втори път в България се провежда „Човек на годината“ – годишна награда за принос към правата на човека. Кой от номинираните заслужава и кой не – за мен това остава отворен въпрос. Харесва ми преди всичко идеята да се търси не толкова Човекът, колкото Човечността сред нас.

Norah Jones – The Fall (2009)

Първото и основно правило при слушането на последното Norah Jones-творение – The Fall (2009): забравете, че това е същата певица, която преди това извади три върховни джаз албума!

Четвъртият е различно произведение. The Fall е интересен поп експеримент, който напомня за джаз и блус стила на певицата, но  същевременно е нещо много извън представата ни за албум  от Нора Джоунс. Други аранжименти биха донесли по-джазово звучене, но очевидно Нора умишлено е странила от това. Резултатът?

––––––

Оценка: 3/5

––––––

Торент за албума.

Natalie Imbruglia – да си дойдем на думата

Наскоро ми разказваха за един репортаж по телевизията. Показали  някаква учителка по английски, която не гледала телевизия. Четяла книжки жената, сърфирала в интернет и така живеела като риба във вода.

Това състояние ми е познато, дори го одобрявам, защото самият аз също нямам телевизор. Липсата на този електроуред и безразличието ми към музикалните телевизии обаче станаха причина да открия  със закъснение наличието на екземпляр като Натали Имбрулия на нашата планета. Оттогава насетне нещата са различни. Вече 4 години и половина безпогрешно мога да разпозная това лице. Защото, както казва мъдрият народ, хубавото си е хубаво.

Album_Come_To_Life_coverВ клипа на песента Shiver г-ца Имбрулия ми направи приятно впечатление, допълнително подсилено от образа, в който се превъплъти в кино забавата Johnny English.

Начинът, по който г-ца Имбрулия се движи, ми напомня за изящна газела, пристъпила към бистър поток, за да пие вода. Лицето й… Устните…

Какви очи, какви очи!

Мда, отплеснах се! Щях да отворя дума за новия албум на Natalie ImbrugliaCome to Life (2009). Как можах да забравя?! Простете на стария глупак, но… албумът… хм… става. Ведър поп рок, който няма да остави следа в историята.

Научавам, че към момента госпожицата е свободна, но за нейно съжаление, не мога да й обещая нищо. Щастливо обвързан съм!  Ако Ви пита за мен, така й кажете!

––––––

Оценка: 2/5

Amparanoia – сублимация или соматизация на живо?

Amparanoia е испанска група, предвождана от певицата Ампаро Санчес. Името на проекта е съчетание от Ампаро и параноя. Днес това е една от най-популярните и самобитни етно-поп-рок формации в родината си.

Концертният двоен албум Seguire Caminando (2008) разкрива  страстта, въображението и красотата на латино музиката на 21 век. Чуеш ли го, разбираш колко логично е Ампаро Санчес да се радва на толкова почитатели. Ампараноя отиват далеч отвъд класическите иберийски музикални традиции. В песните им се преплитат акустични фламенко китари и електрически моменти а ла Сантана,  кубинска салса, реге, цигански припявания, бразилска тропикалия и мексиканска ранчера.

seguire-caminando

Резултатът не е манджа с грозде, а е една здравословна и духоукрепваща музика – отличен предикатор за пълноценен и оптимистичен взор към предизвикателствата на мировите финансови кризи.

Слушането на Seguire Caмinando е по-евтино и по-ефикасно от психоаналитична сесия,  при това също може да се прави на диван. Може да се слуша и в дискотека, с подскок и завъртане, а ако партньор(ът)(ката) заслужават отъркване и опипване, човек винаги може да се оправдае с неволно залитане – зер, танцът е буен и  се губи равновесие. На въпроса: дали  музикалната параноя на Ампаро е сублимация или соматизация, за мен е все тъй неясно.  Ясното е, че е като хубав сън, а повече да кажат фройдистите.

––––––

Оценка:4/5

Бургаският дует Станимир и Зорница на „Хасково джаз“ ’09 – кавър на Norah Jones

Още едно приятно изпълнение на бургаския дует Станимир и Зорница (D’ Family) на фестивала „Хасково джаз“ ’09. Този път Don’t Know Why на американката Norah Jones, от първия й албум Come Away with Me (2002).

Акустичен лайф кавър на Hand in My Pocket

Да ви представя симпатичен дует от Бургас – Станимир и Зорница, или D’Family, – изявили се на фестивала „Хасково джаз“ през септември 2009г. Едно от изпълниенията в програмата им е Hand in My Pocket на канадката Alanis Morissettee.

Любов, памет и забрава

– Знаеш ли, златната рибка има само 3 секундна памет. Значи, ако плува само 3 секунди в аквариума… и всичко е ново. Всеки път когато две златни рибки се срещат, като че ли това е за първи път.  Също като хората. Всеки път, когато се влюбим, като че ли го правим за първи път.  Някаква химична реакция  изхвърля и изтрива спомените колко болезнена е била последната раздяла… и си мислим „Уау! Това е страхотно, това е ново, това е различно!“ Като жените, забравящи болката от раждането.
– Страхотно, значи никога не се променяме, или научаваме, или порастваме. Просто вървим в кръг, повтаряйки същите грешки… докато умрем? Какъв е смисълът?
– Любовта.
– Какво е любов?

goldfishmemory

… Неясни са потоците на любовта, откъде извират, накъде потичат, къде се вливат… За това разказва Goldfish Memory (2003). След като гледах Goldfish Memory, осъзнах, че все още далеч не знам какво е любовта.

Goldfish Memory е филм – предизвикателство за мен. Зад безпътните лутания и буреносните връзки на Том, зад  пресичащите се съдби на няколкото герои, зад странно променливите отношения на стрейт, гей и лесбийски двойки лежат по-дълбоки теми за любовта, отдаването и свободата във връзката. Имах много мисли и вълнения с филма, но не е важно да споделям лични преживявания. Важното е, че Goldfish Memory има силата да ни предизвика  да мислим, да се питаме, да търсим отговори! Ето това искам да споделя.

Елизабет Джил (режисьор и сценарист на продукцията) много находчиво е измислила възможно най-добрия финал: по-установен за едни герои, отворен за други.

Това, което ми остава, е да кажа с думите на Mark Knopfler, изпети в последния му албум: True love will never fade.

–––––-

Оценка: 4/5