Mогъществен рок

The Armada - album cover

Джеф Мартин си спечели добро име като певец и китарист на първата си група The Tea Party. След успешна 15-годишна кариера и 7 студийни албума, 1 концертен и един сборен, певецът от Канада напусна родината и групата, премести се в Ирландия и издаде солов албум.

Exile and the Kingdom e всичко друго, но не и слаб албум. Тъкмо в него е най-добрата рок-песен на 2006г. – по мое мнение – The World Is Calling, посветена на войната в Ирак.

Проблемът с този първи напълно самостоятелен опит на Джеф е по-скоро неговата недовършеност. В него музикантът е събрал откъслеци от разни стари и нови идеи, наистина – изпълнени превъзходно. Можеш да отличиш няколко страхотни песни, но усещането ми е, че на албума му липсва цялостност.

После дойде ред и на три концертни албума, изсвирени акустично, само с глас, китара и перкусии. В тях преобладават старите песни на Party, сякаш така Джеф иска да се сбогува с миналото си и да отгърне нова страница. И това се случи.

През лятото на 2008г. Джеф Мартин събра нова група – триото The Armada. През ноември 2008г. излезе техният едноименен дебют. The Armada е албум – красавец. Мога да го определя с две думи: могъществен рок!

Мисля, че Джеф Мартин вече е събрал себе си и албумът го доказва. Тук няма пресилване и „изхвърляне“. Музиката е като спокойна, широка, величествено разляла се река, чийто бряг се губи в далечината. Като исполинска планина, от която виждаш изгрева, а светът е в краката ти. Звукът e плътeн, богат и съвършен, а песните – завършени, грабващи от началото до края.

Гласът на Джеф Мартин малко напомня този на Джим Морисън, но нещо в начина му на пеене ме кара да си представя, че би могъл да стане и добър певец на… родопски песни, като Георги Чилингиров. Странно, може би? Колкото до китарния му стил, той носи следи от различни влияния, но събрани и отразени в една своеобразна и само негова си перспектива.

Въвеждащото парче Going Down Blues е бавен и тежък блус-рок. Повече от обещаващо начало – колко съвременни рокаджии свирят блус? А това не е всичко, защото има и версия на Black Snake Blues от соловия албум на Джеф.

Можете с пълни шепи да черпите от величествения тежък рок с мистичен ориенталски привкус – има го в цялата му прелест в Morroco, Closure и Baby’s Come Undone, напомнящи защо навремето стилът на The Tea Party къде на шега, къде сериозно беше наричан Morrocan roll, и създаващи онова особено настроение, което източните мантри или мароканската трева предизвикват.

Можете с наслада да се потопите в нежността на баладичните Broken и A Line in the Sand. Oт The Rosary с леко цепелинските извивки на китарата в стил That’s the Way се подразбира от кого се е учил като малък нашият герой. (Признавам, че Джеф ми стана симпатичен още като разбрах навремето, че е кръстил сина си Джанго Джеймс Патрик – на Джанго Рейнхарт и Джими Пейдж).

Най-любима след първите 15 прослушвания на албума ми стана Chinese Whispers – едновременно тежко и изящно парче, което удря като топовен снаряд. Малко като Цепелин, малко като Рави Шанкар, много като Джеф Мартин!

В заключение правя следната констатация:
The Armada е прекрасен албум за любителите на добрия хард рок, който обикновено не се добира до Топ 200 на Билборд. Който го чуе, ще разбере защо съществува култът към Tea Party и кой знае? – може би дори ще го изповяда.

–––––-

Оценка: 4/5

Advertisements

Благослови животните и децата

Филмът Bless the beasts and children е сниман по едноименната книга на американския писател Глендън Суортаут. Прекрасен филм по прекрасна книга!

Имам три лични аргумента за качеството и силата на екранизацията:

– режисьор е Стенли Крамър, когото харесвам. Вярно е, че един творец може да има слаби творби, но това не е една от тях!

– филмът е бил важен за Димо през неговото юношество. Случайност ли е, че с човека, който навремето беше мой модел за личност и професионалист, по различно време и по различен начин сме стигнали до „Благослови…“?

– на мен самия филмът ми харесва, вълнува ме, а на някои сцени се случвало и да заплача.

Сюжетът:
Историята започва с мъчителния кошмар на Джон Котън, който сънува, че той заедно с петимата си приятели от лагера са поведени като стадо бизони на отстрел и мъже с пушки ги убиват, докато те бягат, изпълнени от ужас… Когато се събужда с вик, Котън вижда, че останалите са будни. Още треперят от видяното предишния ден. Знаят, че трябва да направят нещо… и така започва няколкочасовото пътешествие – пътуване навън във враждебния заобикалящ ги свят, но и навътре в тях – в бездната на най-големите им страхове, провали, отчаяние и безнадеждност. Пътуване, което ги превръща от отхвърлените, унижавани и презрени „Пикльовци“ в малолетни престъпници и герои. Което преражда душите им освободени от страха.

Сценарият на филма следва сюжета на книгата, включително и при въвеждането на ретроспективни сцени от миналото на децата и от предхождащите събития в лагера.

В главните роли:
Bill Mumy … as … Teft
Barry Robins … as … Cotton
Miles Chapin … as … Shecker
Darel Glaser … as … Goodenow
Bob Kramer … as … Lally 1
Marc Vahanian … as … Lally II

Музиката:
В саундтрака на филма има няколко прелестно нежни песни и мелодии, носещи духа на 60-те години. Сред тях е една от най-хубавите песни на Carpenters, също озаглавена Bless the Beasts and Children. Добавени са и няколко прекрасни инструментала, повечето от които са базирани на заглавната песен.

–––––-

Оценка: 5/5

–––––-

Допълнение:

BLESS THE BEASTS AND CHILDREN

(Music & Lyrics by Barry DeVorzon & Perry Botkin Jr.)

Originally performed by The Carpenters on the „Song For You“ album. Can also be found on various domestic and international Carpenters ‘Greatest Hits’ and compilation cd’s.

Bless the beasts and the children…
For in this world they have no voice
They have no choice…

Bless the beasts and the children…
For the world can never be
The world they see…

*Light their way
When the darkness surrounds them
Give them love
Let it shine all around them…

**Bless the beasts and the children…
Give them shelter from a storm
Keep them safe
Keep them warm…

Случка с лелка

Една позната ми помоли да й нахвърля идеи за есето, което дъщеря й трябвало да напише за курса си по английски. Загрижената майка обясни, че девойката е много отговорна и иска да се подготви добре.

Майчето е една от многото средностатистически посредствени лелки – еснафки наоколо. Щерката е глезено мамино детенце, което два пъти до сега ми се е налагало да спасявам в разни житейски кризи. Така, от филантропия.

Филантропски реагирах и сега, като за десет минути продиктувах на прима виста някои основни неща върху зададеното заглавие по мисъл на Антъни Тролъп:

„И най-важното от всичко – никога не мисли, че не си достатъчно добър. Човек никога не трябва да мисли така. Аз вярвам, че в живота хората ще те възприемат в голяма степен по собствената ти самооценка.“

Остана ми да си мисля: какво ще се научи да прави това дете в живота? То учи в 12 клас в „елитна“ езикова гимназия, в уж най-търсената паралелка – с английски език. Излиза, че досега не се е опитало да разсъждава и да излага смислено разсъжденията си. Знаело „по принцип“ що е есе, но не положило усилия да напише, да опита. А именно есето е добрата възможност, защото е като борбата свободен стил – може всякак да направиш захват, важното е да върши работа. И това дете със закърняло мислене ще израсне със самочувствието, че е много велико, както препоръчва г-н Тролъп, ще се изтъква с безпочвеното си самочувствие и нищо няма да може да свърши като хората. Ще разчита пак на мама и татко да й проправят път в живота…

Без да е чело книги, без да е мислило върху тях. Без да търсило собствените си отговори на въпросите, по които е писало есета.

biblegeneva

Не претендирам, че съм гений. Но спокойно мога да кажа, че всичко, което съм постигнал като ученик и студент, е плод на собствените ми усилия и старания. Нито в гимназията, нито в университета съм търсил друг да ми пише нещата или да ми дава насоки. Благодарение на което се научих да търся източници, да ги чета, да премисям прочетеното. Така че и най-глупавата мисъл, която съм написал, си е моя и само аз нося отговорността за това. Малко изключение прави дипломната работа, където научният ми ръководител ме наставляваше добронамерено, но без да напише и един ред вместо мен. Само казваше „Тук ще е по-добре да промениш това.“ И ме оставяше да се справям. Благодаря!

През последните десетина години съчиних поне трийсет реферати и курсови работи на разни студенти – задочници. В повечето случаи – познати, на които приемам да свърша услуга. Тези хора се сдобиха /други ще се сдобият/ с дипломи за висше образование със съмнителна стойност. После се търсят начини и връзки да заемат постове и да работят нещо, от което зависят и други хора. Излиза, че в повечето случаи сме обкръжени и сме във взаимодействие с хора, които са неподготвени, неумеещи, незнаещи.

Тогава – правилно ли е да им върша такива услуги?  От една страна е така… от друга – онака… Не знам.

Ако отказвам на лелката и подобните й, обяснявайки какви са причините за това, дали ще ме разберет? Не вярвам.

Ако имам собствени деца, ще им пиша ли есетата? Не ми се ще. Но знам ли? …

Китайска демокрация

Не знам кога ще дойде демокрацията в Китай. Прилича на кукуво лято, което може би никога няма да дойде.

Би било жалко за китайците и за света, защото за демокрацията да сме различни е не само право, но и ценност. И все пак, колкото и да е странно, ще кажа няколко добри думи за китайската демокрация!

chinese democracy

Chinese Democracy е новият албум на Guns N’ Roses. С близо двумесечно закъснение (албумът излезе на 23 ноември 2008г.) намерих време да го чуя. Слушах го десетина пъти – не е лош, всъщност доста ми хареса.

Вярно, не  е каквото съм свикнал да слушам от тях, но е интересно. Разбрах, че в някои форуми албумът бил критикуван: това не са Guns N’ Roses, това не е Axl Rose. Те са, те са… И поддържат правото си да правят нещо ново, по-различно и необикновено от преди. Спомням си как обикнах Бийтълс, защото през годините ставаха различни, правеха нови открития и показваха всеки път по нов начин красотата на света. И необятните Цепелин, които с дълбочината и широтата на музицирането си отвориха нови простори пред разбирането ми за рока. Затова съм „за“ този нов албум!

Какво щеше да е по-добре – да чуя лъскаво шлифовани копия на най-добрите парчета от Appetite for Destruction и Use Your Illusion I и II? Няколко убийствени балади и няколко вихрени рока, от които да остана без дъх? Би било хубаво.

Но новият албум не е такъв. Различен е. Може да не е грандиозен, но е  хубав, някак си по-„инакъв“ и трудно сравним с масата днешна продукция. Няма песен, толкова шеметна като Welcome to the Jungle, няма красота като Sweet Child O’Mine, няма дълги епики като November Rain и Estranged, или покъртителни балади като Don’t Cry.
Обаче има композиции и аранжименти, каквито в старите албуми не са правени. Има нови и хубави мелодии. Интересно, но по-бавните изпълнения тук са и по-въздействащи. Има една силна и драматична песен, наречена Prostitute, която изпъква поне по две причини: първо е отлично съчетание на новите тенденции в музиката на G’n’R с предишната им лиричност, и второ  – доказва, че най-важният и уникален инструмент за състава е гласът на Аксел. Друга мощна композиция е Sorry, в която бек-вокали добавя Sebastian Bach от Skid Row. А превъзходните акустични моменти в If the World и китарните сола в  There Was a Time (особено второто, по-дългото) са тооолкова „мазни“ и  „пипнати“ и показват, че Слаш изобщо не е незаменим. Всъщност от най-стари времена съм убеден, че (изключвайки А. У. Роуз) единственият човек, нужен за  да достигне пълното си величие тази група, е Izzy Stradlin. Но това е друга тема.

Моят личен фаворит от албума, може би защото съм влюбен, е романтиката This I Love.

–––––-

Оценка: 4/5

––––––––

П.П.: В Китайската народна република разпространението на албума е забранено .