Благодаря, ФСБ!

След 10… не! След 20… Не! След повече от двайсет години ФСБ ни подариха поредното  чудо на музикалния си талант.

Албумът с простото име FSB. слага точката на велика история, а едновременно с това протяга ръка към публиката, която копнее да чуе нещо смислено и силно.

А ФСБ го предлагат – и не само – те го подаряват. 10 песни за свободно сваляне от сайта на групата. 10 нови песни, леко загатващи за старите им творби, но без излишно да се втренчват в миналото, а повече гледащи напред. С познатия синтез на по-твърди и по-лирични моменти, с хубавите текстове (заслугата е на Даниела Кузманова и Живка Чопова). FSB. не звучи толкова арт и прогресив, колкото Кълбото отпреди 30 години, но е достатъчно арт и достатъчно прогресив, за да възкреси старата любов към институцията Формация Студио Балкантон.

Като че ли флагманите на БГ-рока никога не са се разделяли. Сякаш цялото това море от време – 20 години мълчание – не е било… Обръщаш се, оглеждаш се около себе си – кога е минало? Кои бяхме, кои сме? Какво стана  нас? Кой, ако не ФСБ, може да ни провокира да си зададем такива въпроси?

Жалко е, че днес Петър Славов го няма. Жалко е, че Крайчовски отсъства. Но останалите трима – Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев – са направили и невъзможното. Създали са албум, какъвто тук и сега никой друг не би могъл да направи. Днес, 28 април 2010 година, в България такава музика не се прави. А дали се слуша?

Силно се надявам.

Благодаря, ФСБ!

––––––

Оценка: 4/5

Advertisements

За паметта и Стефан Бочев

В България през последните 20 години повечето смислени и добри неща се случиха по-късно, отколкото ни се искаше. Със закъснение излязоха и мемоарите на Стефан Бочев Автопортретът ми като журналист и дипломат. Със закъснение ще ги представя и аз на читателите си.

Автопортретът ми като журналист и дипломат (2009, фондация Комунитас) е продължение на прочутите спомени на Бочев – Белене – Сказание за концлагерна България, но всъщност разказва за предходния период от живота му. Виждаме младия Бочев, семейството му, следването му, средата му в България, срещите му някои от най-важните личности на Царство България през 30-те и началото на 40-те години на 20 век.

Като като ги четем, можем да си зададем много и разнообразни въпроси, а на някои от тях дори можем да отговорим.

Можем да се запитаме например защо не му провървя на вестник Мир, след като беше възстановен през 1990г. от същия този Стефан Бочев (1910-2002).

Нали това е бил един от авторитетните всекидневници на старата, буржоазната България? Какво не му стигна, за да оцелее и да се наложи отново сред хилядите бездарни словоблудстващи издания след Десети ноември 1989г.

Отговорът, може би, е: късата памет на българите. Неспособността на огромната част от населението, израснало през 45-те години на тоталитаризъм, да развие и запази любов към естетиката на словото, на действието, на мисълта и поведението. Благодарение на това, вместо прекрасните сгради от началото на 20в., в България социализмът издигна грозните панелни блокове. Вместо елитната, неутрална, езиково издържана публицистика на вестници като Зора, Дневник и Мир, България осъмва в 21в. с уличните заглавия на Труд и 24 часа.

Нека се вгледаме в осанките на някои обществени фигури, изразнали, възпитани и оформили ценностната си система в буржоазно капиталистическо минало – Неделчо Беронов и Иван Станчов, или покойният председател на Конституциония съд Христо Данов. Веднага ще забележим изключителната аристократичност на тези хора. Маниерите им, изразните им средства и цялостното им излъчване говорят за друг свят. Свят, пред който настоящият политически и икономически елит, напомня за недолялан гръмогласен простак, скрил мускалите с розово масло под ризата.

Може би затова не просъществува вестник Мир.

В спомените си Стефан Бочев не е безкритичен апологет на буржоазна България. Показва куп грешки на системата, които би трябвало да охладят ентусиазма на всеки заслепен защитник на Третото царство. И все пак, тъкмо тая почтеност на Бочев е впечатляваща. Може би, защото, израснал в протестантско семейство, от дете е свикнал да гледа на нещата малко по-инак, по-отстрани, хем да е вътре с всички българи, хем да е малко-по-различен. А да не прикриваш слабостите – своите и на страната си, – а да ги признаваш честно, също е от ценностите, възпитавани в онази епоха.

Късата българска памет – къса, когато думата е за духовните неща – се оказва доста дълга за друго. Много наши сънародици си спомнят епохата на социализма като време на охолство и лек живот. Имахме пари, имахме, храна, имахме сигурност, бяхме добре, казват те. Не можем да се съгласим с тях. По думите на Фром, ще кажем, че ние имахме, но не бяхме. А какво всъщност имаме, когато нямаме най-важното – себе си?

Мерната единица на гражданина се нарича свободен дух, а не смядовска луканка.