Голямото завръщане – 4 – ЕЛОЙ и малко неземна светлина назаем

Eloy бяха – и остават – една от прог-рок групите, които много харесвам. Години наред те предизвикваха  въображението ми, каниха ме на пътешествия в други измерения, изостряха сетивата ми за невижданото, недокосваното и нечуваното.

Зажаднели за изтънчената красота и необятните космически звуци на музиката им, хидяди почитатели мълвяха с благоговение имената на албумите им: Inside, Time and PassionOceanSilent Cries and Mighty Echoes…  Годините течаха като река, но страстта по немските прогресори не минаваше. За целокупното  Eloy-следовничество появата на новия Visionary (2009) – беше не просто дългоочаквано събитие, не само първото студийно творение на групата от 11 години. Това беше земетресение.

Албумът следва познатата ни схема за прогресив рок с марката Eloy. Песните са дълги и многоделни, мелодични, разнообразни в метрично и инструментално отношение.

Началната композиция The Refuge е сякаш извадена от класическия материал на Елой от 70-те, с грабващ ритъм, прекрасно изваяни space-rock моменти и чудна флейта.  Следващата – The Secret – започва бавно и лажерно, за да се превърне в мелодичен синтез на арт рок вокални ефекти и деликатни синтезаторни мотиви (и отново се чува ефирна флейта),  които ни подканят към нови светове.  Монотонен барабанен ритъм, подкрепен от уверен китарен риф дава началото на Age of Insanity, която после прелива в обичайния елойски проповедническо-разказвачески стил на пеене, със синтезаторни струнни оркестрации и дълги китарни и клавирни сола. Така продължава и Тhe Challenge (Time to Turn, part 2), която  препраща към един от класическите проекти на групата (Time to Turn от 1982г.) и чийто епичен женски хоров припев  е една от кулминациите на албума. Баладата Summernight Symphony е миг лирично затишие преди избухването на най-дългата пиеса в албума: 9-минутното откровение Mistery  (The Secret, part 2). Едноминутната акустична Тhoughts затваря албума нежно, като милувка на дете за лека нощ.

Visionary ни връща към най-върховите времена в историята на Eloy.  Слушайки го, усещаме, че все още можем да летим в пространстото. Малко неземна светлина назаем – тя превръща в празник и най-сивия ден!

––––––

Оценка:4/5

Advertisements

Разчистване на сметките с Kasabian

Kasabian е от по-новите инди-, психо- и алтернатив-рок банди на Англия. Винаги съм резервиран към инди рокa, но както в случая със  Starsailor и техният All the Plans, понякога се появяват групи, които заслужават прослава.

Попаднах на Kasabian, докато слушах по BBC концерти от славния Glastonbury Festival, издание 2009. Наредени до легенди като Нийл Йънг, Брус Спрингстийн и Стейтъс Куо, Kasabian се представиха повече от добре. Направиха много енергично шоу, а публиката явно го обичаше. Затова с интерес прослушах третия им албум, който излезе през 2009г. – West Ryder Pauper Lunatic Asylum.

За този албум могат да се кажат само добри думи: разнообразен, добре изпълнен, заслужаваш второ, трето и така нататък слушане! 

––––––

Оценка: 3/5

Разчистване на сметките с Porcupine Tree и двойния им албум The Incident (2009)

Като стадий от развитието на Porcupine Tree, The Incident е това, което  беше Houses of the Holy за Led Zeppelin след  Четвъртия. Стивън Уилсън иска да задоволи амбициите си като музикант и композитор. Стреми се да завладее нови музикални владения. И успява.

The Incident (2009) не е чак шедьовър, но е сред петте най-добри рок албума, които чух през 2009-та.

Toва е концептуален албум. Темите на текстовете са обединени от съобщенията за трагични събития, които дават по новините.

–––––-

Оценка: 4/5

Raзчистване на сметките с Демис Русос

Както е казано, каруцата не бива да се впряга пред коня, затова преди да започна с ревютата за 2010г. (а вече има какво да се разкаже!), ще си разчистя сметките с няколко албума от миналата 2009г.

За тях или не ми остана време, или нямах муза. Затуй, вкратце и без много думи! Започвам с първия от тях: Demis Roussos и едноименният Demis (2009).

Албумът е хубав. Кратък – към 40 минути – и хубав.

––––––-

Оценка: 3.5/5

Marching to the End of the World

Новата рубрика в Шлемовеец се нарича Като рицарите.

В нея ще представям творчеството на аматьори: музика, филми и книжнина, направени от фенове за фенове!

Благодаря на Batpep, защото тази идея ми хрумна, след като четох статията му за филма Роден за надежда.

Първото произведение, до което стигнах, е инструменталната пиеса Marching to the End of the World (2003), вдъхновенa от трилогията Властелинът на пръстените. Очевидно правено на домашен компютър, парчето ще събуди все някакви реакции у всеки слушател.  Какви? От „За нищо не става!“ до „Тепърва ще разбираме колко сме могъщи, ние хората!“ Качеството? От аматьорско по-аматьорско! Авторът? Георги Станков.

Величието и падението на човешкия дух… и всичко помежду тях

Живот и съдба на Василий Гросман е написана в традициите на руските епоси от 19 век. Голяма е по обем, с много герои, обрати и преплетени сюжети.

Времето е Втората световна война. Мястото – западните части на Съветския съюз, където войната изпепелява и погубва земя и хора наред.

Когато я прочетеш, ще разбереш защо е била забранена в СССР. Не че книгата е антисъветска. Не. Авторът заема ясна позиция против нацистките окупатори и тяхната идеология, като съветски човек застава на страната на народа си. Не че е бездарна. Не. Авторът е талантлив, произведението му е хубаво и въздейства. Не че книгата е и буржоазно-абстрактна. Не е. Реалистична е, значи Цензурата би трябвало да я приеме, да я преиздава в стохилядни тиражи и да организира срещи на автора с любознателната младеж в училищата и с трудовия народ в колхози и заводи.

Това обаче не се е случило и причината е тъкмо реализмът. Живот и съдба е прекалено обективна и не-помпозна. Реализмът й не е социалистически. Тя не е идеологическо оръжие, а човешко отразяване на действителността. Показва характерите и малко добри, и малко озлобени, и тъжни, и обезверени, и вярващи. Показва как може да се възвиси, но и как може да падне човешкият дух. И как човек може да не е нито велик, нито пропаднал, а просто някъде там, по средата.

Вероятно затова е забранена Живот и съдба. Защото наред с перверзиите на нацизма, Гросман без милост открива булото на уж идеалното и нравствено съвършено социалистическо общество. Сочи заблудите му, изобличава и ужасите му, изтрива героичния грим на Партията. Ако не беше забранена, книгата би предизвикала опасно много въпроси в читателите си. Затова, докато КГБ гореше  черновата на еретичната книга, на идейно неукрепналите младежи се даваше да четат Млада гвардия.

Днес свободата ни дава възможност да открием Гросман и неговият magnum opus. Този почти неизвестен, но честен и смел писател, зашлевил плесница на комунизма, го заслужава.

––––––––

изд. „Жанет 45“, изд. „Факел Експрес“, 2009г., 968 стр.

––––––––

Оценка: 4/5

Трите живота на Гордън Съмнър

Имам чувството, че за много от познатите ми изглежда е лукс да постигнат независимост в избора на работа или в осъществавянето на някаква мечта  Затова често усещам разочарованието в Искаше ми се, но…, когато се срещам и разговарям с хората.

Докато слушам този албум, си мисля, че има един човек, който си е извоювал правото да прави каквото пожелае. Какво разбирам под каквото пожелае ли? Използвам го в контекста на Творя, защото ми харесва и така, както искам. Това право не му е дарено – спечелил го е с талант и усилия.

Това са трите живота на Гордън Съмнър.

Първият живот. Това е момчето от северна Англия, героят на работническата класа, автобусният кондуктор, учителят и музикантът любител, който опитва да си поиграе на професионалист, но сам не знае дали не е чудо за три дни. Товa е преди и по време на The Police.

Вторият живот. Това е професионалият музикант, който стана звезда, институция в музиката, обществен активист. Това е просто Sting.

Третият живот. Това е аристократът, оттеглил се в италианското си имение, за да заживее в друга епоха, без не се вълнува от мнението  на критиката. Това е времето на If on a Winter’s Night.

Противно на професионалната критика, според мен If on a Winter’s Night (2009) е един от фаворитите за албум на 2009г. Не защото носи името на Sting, а защото е прекрасен албум!

Стинг продължава насоката към класицизиране на музиката си,  започнала с експеримента Songs from the Labyrinth (2006). Сега вече достига съвършенството! След време и критиците  ще признаят, че  албумът е един от най-добрите в богатата му дискография. А за мен това е албумът, който направи стъпката от изключително добър до велик в отношението ми към твореца.

––––––

Оценка:4.5/5