Здрав рок от Black Country Communion

Изпълнител: Black Country Communion

Албум: Black Country

Година: 2010

Стил: хард рок

Black Country Communion е супергрупа, в която са замесено по равно двама британци и двама американци.

Глен Хюз – бас и вокали, Джо Бонамаса – китара, Дерек Ширинян – клавишни и Джейсън Бонъм – ударни. Едноименният дебют е силен и прави много добро впечатление. Стилът клони повече към обичайното за 70-те хард-рок звучене (усеща се повеят на Пърпъл и Цепелин), подплатено със синеок блус. Най-добрите песни са вихрената Black Country (напомня за мелодична градушка върху горещ ламаринен покрив) и One Last Soul (Хюз се мъчи да го докара секси, все едно е с 30 години по-млад и май успява). В албума ми липсва само по-осезателното участие на Шеринян като солист. Единствено в последната песен – 11-минутната Too Late for the Sun групата е използвала пълноценно възможностите му на клавишните.

––––––––-

Оценка: 3.5/5

Акустичният ураган: The Armada – Live in WOMADelaide (2010)

Имало едно време един певец – вълшебник, който измислил магическата отвара WOMAD. Много хора пили от нея и се излекували от страдания и тъга, а душите им се изпълвали с мир и любов.

Мълвата за WOMAD се разнесла по целия свят и на много места хората започнали сами да си я правят по рецептата на вълшебника. В свят на музика, танц и изкуство, те ставали по-добри, мъдри и съзидателни.

Един ден млад юнак стигнал до предели далеч на юг. Със себе си носел китара и водел двама верни другари. Пред очите им се разкрила чудна гледка: хиляди хора от къде ли не чакали с копнеж в сърцата целебната сила на музиката да ги докосне. Юнакът извадил китарата от калъфа, другарите му разтоварили барабаните и баса, седнали пред множеството… замълчали със затворени очи, призовали духовете на земята… и тогава свещенодействието започнало!

След зашеметяващия дебют The Armada (2008), тази пролет Джеф Мартин, Уейн Шийни и Джей Кортез свириха на фестивала WOMADelaidе. Организаторите записаха акустичното им изпълнение, а групата го предоставя за безплатно сваляне от сайта си.  Първият официален unplugged лайф на The Armada – една от групите в днешния хард-рок, за които трябва да се говори постоянно, без прекъсване, без отлагане. Има какво да се каже за The Armada! Мощен страстен глас, приказни източни мелодии, протяжни импровизации, чернобял като памучно поле блус.

Сила и красота – това е то!

––––––

Оценка: 4/5

Slash – това е рокендрол

Slash издаде първия си солов албум, наречен естествено и просто… Slash. Без да е крайъгълен камък или повратна точки в историята на рок музиката, Slash (2010) се набива в очи с две неща:

Първо, с изобилието oт звезди от различни поколения в рока. За да се случи този чудесен албум, в студиото са драли гърла старчета герои като Ян Астбъри (The Cult), Ози Озбърн, Леми (Motorhead) и Иги Поп и доскорошни (в сравнение с ветераните) момчурляци  като Крис Корнъл (ex-Soundgarden, ex-Audioslave), Андрю Стокдейл (Wolfmother), Кид Рок и други…

Второ, с впечатляващо добрата форма на Слаш. Безкомпромисен и верен на себе си, човекът с цилиндъра е създал чистокръвен рокендрол албум. Искрен и грубовато лиричен, Slash 1 ще се понрави на всеки,  влюбен в рока, неподвластен на мейнстийм чупките, рока, който няма възраст и сезон.

По-конкретно? ОК, албумът предлага меломанска наслада от въвеждащото Ghost с Ян Астбъри, през Crucify the Dead с Ози, буйната Doctor Alibi с Леми, Promise с Крис Корнъл, By the Sword с австралиеца Андрю Стокдейл, We’re Gonna Die с Иги Поп, та чак до Nothing to Say с Ем Шадоус… Старото другарче от G’n’R и Velvet Revolver Дъф Маккаган набива бас в инструментала Watch This. В полу-баладата I Hold On Кид Рок се справя учудващо (за мен) добре. Да не пропусна добрите изяви на Майлс Кенеди (единственият, изпял две песни в албума).

Общото между 14-те композиции са високото качество и успешното аранжиране на всяка отделна песен към стила  и възможностите на съответния певец. Споени от майсторското свирене на Слаш, те престават да бъдат търговски продукт. Те са плътта и кръвта на рокендрола.

–––––––

Оценка: 3/5

Благодаря, ФСБ!

След 10… не! След 20… Не! След повече от двайсет години ФСБ ни подариха поредното  чудо на музикалния си талант.

Албумът с простото име FSB. слага точката на велика история, а едновременно с това протяга ръка към публиката, която копнее да чуе нещо смислено и силно.

А ФСБ го предлагат – и не само – те го подаряват. 10 песни за свободно сваляне от сайта на групата. 10 нови песни, леко загатващи за старите им творби, но без излишно да се втренчват в миналото, а повече гледащи напред. С познатия синтез на по-твърди и по-лирични моменти, с хубавите текстове (заслугата е на Даниела Кузманова и Живка Чопова). FSB. не звучи толкова арт и прогресив, колкото Кълбото отпреди 30 години, но е достатъчно арт и достатъчно прогресив, за да възкреси старата любов към институцията Формация Студио Балкантон.

Като че ли флагманите на БГ-рока никога не са се разделяли. Сякаш цялото това море от време – 20 години мълчание – не е било… Обръщаш се, оглеждаш се около себе си – кога е минало? Кои бяхме, кои сме? Какво стана  нас? Кой, ако не ФСБ, може да ни провокира да си зададем такива въпроси?

Жалко е, че днес Петър Славов го няма. Жалко е, че Крайчовски отсъства. Но останалите трима – Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев – са направили и невъзможното. Създали са албум, какъвто тук и сега никой друг не би могъл да направи. Днес, 28 април 2010 година, в България такава музика не се прави. А дали се слуша?

Силно се надявам.

Благодаря, ФСБ!

––––––

Оценка: 4/5

Голямото завръщане – част втора – Кис

Мощен като свръхзвуков самолет, новият KISS долетя след 11 дълги години без нов материал. Sonic Boom (2009) възкреси повяхналата ми като попарена от слана маргаритка вяра в американския рок.

Kiss Sonic Boom ArtworkАмериканските рокаджии свирят нахъсано и ентусиазирано, като че ли им е за първи път.. или като за последен. Важното е, че албумът е ураганен, всяка песен си има основание да присъства, а всеки фен има поне 11 причини да го купи.

Modern Den Delilah e отлично начало, написано и изпято от Пол Стенли. Звучи хем като класически Кис, хем модерно. Russian Roulette е много добро изпълнение на Джийн Сиймънс. Never Enough е прекрасна песен, в духа на най-добрия Кис от 70-те. Пее Пол Стенли. Yes I Know (Nobody’s Perfect) е свеж като кисела краставичка рокендрол, който всяка радиостанция може сполучливо да използва за събуждане на слушателите махмурлии. Пее Джийн Сиймънс. Stand е дует на Симънс и Стенли – мелодичен хард рок със сладурски припев. Hot and Cold е типична грубиянска изява а ла Симънс.  All For the Glory е бомбастична композиция на Симънс/Стенли и е единствената песен в албума, изпята от барабаниста Ерик Сингър. Без да е най-добрият вокалист на света, Сингър пее съвсем добре. Danger Us и отново Пол Стенли показва бицепси. I’m an Animal – разбира се, на Кис нищо животинско не им е чуждо, затова вокал е нечовекът Джийн Симънс. When Lightning Strikes е мнооого приятна песен и в нея пее китаристът Томи Тайър. Say Yeah е предостойният завършек на албума и един от личните ми фаворити, пее Стенли.

Sonic Boom може да се представи с три думи: добре свършена работа!

––––––

Оценка: 3/5

––––––

Ревюто е част от поредицата „Голямото завръщане“. В нея се представя новата продукция на изпълнители, които не са издавали студиен албум повече от 9 години.

Вижте също: Голямото завръщане – част първа – Форинър и Голямото завръщане – част трета – Алис ин Чейнс.

David Reece – Да излезеш от Сянката

Случвало ли ви се е някой чичка да Ви разказва колко е бил велик като млад… Малко напомня на соц вица, че ако слушаме родовите предания, ще излезе, че Левски е имал два милиона сподвижници, а на десети септември всеки втори е бил партизанин или ятак. Малко съжалявам хората, които се топлят със стари спомени (за които е съмнително дали са се случили изобщо), вместо да живеят пълноценно, както се казва, тук и сега. Скрили се под сянката на въображаемо или реално минало и се самоубеждават в смилъла на собственото си съществуване. Не, това не ме кефи!

Когато Дейвид Рийс изпя един албум с Accept, това беше прецедент за немските метъл бойци. Високият Дейвид опита да влезе в обувките на малкия Удо. Резултатът беше, хм… интересен и феновете не го посрещнаха радушно. Последва развод по взаимно съгласие. Човекът обаче можеше до пенсия да си разказва колко му е било хубаво, па к’ва тръпка било, пък как след 50 години феновете и критиката ще оценят истински албума, и тъй нататък.  Да, ама не!

reeceuniversallanguagecoverDavid Reece ми харесва затова, че гледа напред, без да се окайва. След авантюрата с Accept, записа още няколко албума с различни банди и както споделя в сайта си, когато му писнало от музикалния бизнес, се оттеглил в едно ранчо в Монтана да гледа говеда.

Но човек, който чувства музиката като неизменна част от живота си, не може да живее само с крави и телета около себе си. И тази година издаде първия си солов албум – Reece (2009). Това не е хеви метъл! Това е клубен хард рок за хора на средна възраст. Най-добрите песни са I’ll Remember You, We Were Alive, Queen of My Dreams, Before I Die, Flesh and Blood.

Албуът е доста приятен и доказва, че Рийс е по-подходящ за хард рок певец, нежели за хеви метъл. С две думи – човекът, който беше по-известен като „неуспешния заместник на Удо преди 20 лета“, сега вече си е намерил мястото. Излязъл е от Сянката на кофти настроението и  ведро се припича под слънцето на творческото вдъхновение. Можем да сме доволни, че броят на депресираните музиканти е намалял с един!

––––––-

Оценка: 3/5

Europe – Last Look at Eden – завръщане към корените

Питали са ме как оценявам албуми.  Струва ми се, че е лесно. По-трудно е да намеря думите , с които да облека оценките. Всички  всекидневно оценяваме нещата около нас. Харесваме или не хора, продукти, идеи, действия, образи и звуци…

Често използвам добрата стара средноаритметична оценка. Е, не зная колко е добра, но поне е стара. Ето например ревюто на на EuropeLast Look at Eden (2009). След като вече представих едноименния сингъл, дойде време и за целия албум.

europe_lastlookateden_cover
1.    Оркестралната пиеса Prelude продължава само 50 секунди, за да прелее във взривоопасната Last Look at Eden. Вероятно така свързани ще се свирят и на концерти, по подобие на прийст-класиката The Helion/Electric Eye. На места с почти грандиозно симфонично звучене, Last Look at Eden ни връща към шеметните години на хард рока – 70-те и донякъде 80-те. 4

2.    Gonna Get Ready е чудна песен в духа на класическия хард рок. Усеща се влиянието на Deep Purple MK III и особено на моторния Rainbow-ски ритъм. 3.5

3.    Catch That Plane е поредната твърда канонада, която вдига градуса на настроението в албума още повече. 3.5

4.    Три минути  и половина, в които човек може да затвори очи и да помечтае. New Love in Town е красива балада, която доказва, че юръпите имат таланта да творят мелодични и нежни, но не лигави както през 80-те, сърцеразбивачи.  4

5.    Агресивната The Beast нарушава покоя и бързо връща албума в коловоза на вихрения, режещ глави рок. Песента е забележителна с тежкия китарен риф и зверската ритъм секция. 3

6.    Следва средно темпов рок – приятен, но не и изключителен.  Mojito Girl тъкмо щеше да ми доскучее, когато едно майсторско соло възстанови равновесието в песента. 2.5

7.    Ориенталските оркестрации и класическото  соло на клавишни придават особен привкус на No Stone Unturned. Един от върховете в албума. 3.5

8.    Only Young Twice започва ефектно, леко загатвайки за Цепелинския Black Dog, но после елегантно тръгва в друга посока, като няколко пъти пак се връща към началото. 3

9.    U Devil U беше втората песен от сингъла Last Look at Eden. Зряла композиция, зряло изпълнение от петима зрели, вкусили от живота рокаджии, но в цялата тази зрялост липсва вдъхновение. 3.0

10.    Run With The Angels не заслужава по-добро отношение от горната песен. Sorry but…  2.5

11.    In My Time е прочувствен и вълнуващ блус, който ми напомня, че в концертния албум Almost Unplugged юръпите включиха цеп-класиката Since I’ve Been Loving You. Ясно е от кого са се учили. Макар че не са надминали учителите, In My Time е прекрасен епичен завършек на този добър албум!   4

Обща оценка: 3.5.

След като няколко години плуваха във водите на модерния рок (понятие, което ми е сложно да обясня, но сами ще дефинирате, като чуeте Start from the Dark и Secret Society), сега Europe се връщат към корените си – класическият рок на 70-те, с който са израснали. Към животворното влияние на групи като Led Zeppelin, Rainbow и Thin Lizzy. Албумът не прилича на хитовите им полирани мейнстрийм забивки от 80-те, не прилича и на експерименталните им полу-алтърнатив завои от последните години. Това творение е по-добро от нещата, с които станаха популярни преди две десетилетия.

Сега Europe изглеждат като група, осъзнала, че за да расте, са й нужни яки, дълбоки корени. Твърдото обещание за растеж ме изпълва с очакване! Има потенциал, пък да видим накрая.

––––––
Оценка: 3.5/5