Случка с лелка

Една позната ми помоли да й нахвърля идеи за есето, което дъщеря й трябвало да напише за курса си по английски. Загрижената майка обясни, че девойката е много отговорна и иска да се подготви добре.

Майчето е една от многото средностатистически посредствени лелки – еснафки наоколо. Щерката е глезено мамино детенце, което два пъти до сега ми се е налагало да спасявам в разни житейски кризи. Така, от филантропия.

Филантропски реагирах и сега, като за десет минути продиктувах на прима виста някои основни неща върху зададеното заглавие по мисъл на Антъни Тролъп:

„И най-важното от всичко – никога не мисли, че не си достатъчно добър. Човек никога не трябва да мисли така. Аз вярвам, че в живота хората ще те възприемат в голяма степен по собствената ти самооценка.“

Остана ми да си мисля: какво ще се научи да прави това дете в живота? То учи в 12 клас в „елитна“ езикова гимназия, в уж най-търсената паралелка – с английски език. Излиза, че досега не се е опитало да разсъждава и да излага смислено разсъжденията си. Знаело „по принцип“ що е есе, но не положило усилия да напише, да опита. А именно есето е добрата възможност, защото е като борбата свободен стил – може всякак да направиш захват, важното е да върши работа. И това дете със закърняло мислене ще израсне със самочувствието, че е много велико, както препоръчва г-н Тролъп, ще се изтъква с безпочвеното си самочувствие и нищо няма да може да свърши като хората. Ще разчита пак на мама и татко да й проправят път в живота…

Без да е чело книги, без да е мислило върху тях. Без да търсило собствените си отговори на въпросите, по които е писало есета.

biblegeneva

Не претендирам, че съм гений. Но спокойно мога да кажа, че всичко, което съм постигнал като ученик и студент, е плод на собствените ми усилия и старания. Нито в гимназията, нито в университета съм търсил друг да ми пише нещата или да ми дава насоки. Благодарение на което се научих да търся източници, да ги чета, да премисям прочетеното. Така че и най-глупавата мисъл, която съм написал, си е моя и само аз нося отговорността за това. Малко изключение прави дипломната работа, където научният ми ръководител ме наставляваше добронамерено, но без да напише и един ред вместо мен. Само казваше „Тук ще е по-добре да промениш това.“ И ме оставяше да се справям. Благодаря!

През последните десетина години съчиних поне трийсет реферати и курсови работи на разни студенти – задочници. В повечето случаи – познати, на които приемам да свърша услуга. Тези хора се сдобиха /други ще се сдобият/ с дипломи за висше образование със съмнителна стойност. После се търсят начини и връзки да заемат постове и да работят нещо, от което зависят и други хора. Излиза, че в повечето случаи сме обкръжени и сме във взаимодействие с хора, които са неподготвени, неумеещи, незнаещи.

Тогава – правилно ли е да им върша такива услуги?  От една страна е така… от друга – онака… Не знам.

Ако отказвам на лелката и подобните й, обяснявайки какви са причините за това, дали ще ме разберет? Не вярвам.

Ако имам собствени деца, ще им пиша ли есетата? Не ми се ще. Но знам ли? …

Advertisements