Джон Гришам – Да играеш за пица

Валери Божинов през новия сезон играе за италианския клуб „Парма“. Мисълта ми бързо обходи отборите, за които играеше Божинов през последните години – Лече, Фиорентина, Ювентус, Манчестър Сити. Това е съдбата на наемника. Ако не се задържи в един отбор, ще си търси хляба другаде.

Спомних си книгата Да играеш за пица (Playing for Pizza) на Джон Гришъм.  Гришъм и правните трилъри не са ми любими, с едно изключение – Ударът (The Rainmaker). Да играеш за пица обаче не е криминална история и има хубава фабула.

корицата на българското издание

Естествено става дума за американски футбол. Младият куотърбек Рик Докъри – красив здравеняк от Средния запад – е тръгнал обещаващо в началото на кариерата си, но следват провал след провал и мотаене като трета резерва из отборите от Националната футболна лига. До момента, в който след последната (грандиозна!) издънка никой не иска да го вземе. Готови са да рискуват само „Пантерите“ от… Парма!

оригиналната корица

оригиналната американска корица

Парма – къде е това? Новото място е изпитание за Рик, който е свикнал да живее  на по-високи обороти, да има повече пространство, да се радва на вниманието на мажоретките и да яде в  заведения за бързо хранене. За американските стандарти Парма е малък град с тесни улици, автомобилите са с ръчна предавка, хората са някак по-бавни и има малко англоговорящи. Разбира се, заплатата на Рик в „Пантерите“ е няколко пъти по-малка, но какво да се прави – местните играчи са пълни аматьори и играят за удоволствие и… пица след мача. Един кара бетоновоз, друг има ресторантче, трети е съдия, четвърти е университетски преподавател… – всеки се издържа от нещо друго. В няколко случая американският куотърбек сериозно се пита къде е попаднал. Все пак Рик се приспособява, благодарение на топлото гостоприемство на съотборниците си, на невероятно вкусната местна храна (книгата на моменти наподобява кулинарен справочник) и на една ненадейно развила се любовна история (все пак сме в Италия :)).

Приятният отворен край на историята ни напомня нещо: Всяко премеждие е възможност човек да научи нещо и да направи нещо по-добро с живота си. Междувременно, да му се насладим колкото можем!

Щастието не е крайна спирка, то е начин на пътуване

Този надпис на стена в Студентски град се е запечатал в паметта ми. Понякога се появява в съзнанието ми, за да ме очарова с простата си красота и да ми напомни някои неща.

Напомня ми, че щастието може да се открие и в дребните детайли на всекидневието.

green-bench

Радост е да си направя чай и да изпитам наслада, докато го пия. Радост е да се възхитя от хубава снимка, като тази горе. Радвам се да чуя любима песен и да я затананикам. Да зарадвам някого. Да покажа на любимите си хора, че ги обичам. Да пренеса багажа на стара баба. Да нареждам камъни и да си боядисам оградата. Да прочета хубава книга. Да творя. Да се отпусна и да си позволя да не правя нищо. А щастието е всичко това и нещо отгоре!

Щастието е да водя смислен живот, посветен на кауза! Ако не мога да променя целия свят, мога да променя пространството и средата около себе си. Мога да променя и себе си.

Щастието е да върша всяко малко и голямо нещо с любов и радост. Щастието е да влагам душа.

happiness

Щастието е нагласа към света. Вяра, че в него има светлина. Грижа за себе си и за другите. Чувство за лична мисия в живота. Отвореност към новото и помирение с миналото.

happiness11

Наистина, понякога попадаме във фрустриращи ситуации. Има извънредни условия, които не ни харесват и ни тежат. Тогава сме притиснати, задушавани сме. Но не говоря за това. Смърт, ненадейна беда – да, понякога се сблъскваме с неизбежни събития, но обикновено те са изключения. А аз говоря за всекидневния живот, който води всеки от нас. За всичко, което имаме и вършим, защото така сме избрали – семейство, работа, свободно време…

Има хиляди начини човек да бъде щастлив – стига да направи този избор.

happiness2

Стремя се да поддържам и подхранвам тази позитивна нагласа у себе си. Не че всичко в мен и около мен е съвършено. Всъщност, не е. Но не ми е тъжно за живота ми. Не ми е скучно. И така… пътувам.

Случка с лелка

Една позната ми помоли да й нахвърля идеи за есето, което дъщеря й трябвало да напише за курса си по английски. Загрижената майка обясни, че девойката е много отговорна и иска да се подготви добре.

Майчето е една от многото средностатистически посредствени лелки – еснафки наоколо. Щерката е глезено мамино детенце, което два пъти до сега ми се е налагало да спасявам в разни житейски кризи. Така, от филантропия.

Филантропски реагирах и сега, като за десет минути продиктувах на прима виста някои основни неща върху зададеното заглавие по мисъл на Антъни Тролъп:

„И най-важното от всичко – никога не мисли, че не си достатъчно добър. Човек никога не трябва да мисли така. Аз вярвам, че в живота хората ще те възприемат в голяма степен по собствената ти самооценка.“

Остана ми да си мисля: какво ще се научи да прави това дете в живота? То учи в 12 клас в „елитна“ езикова гимназия, в уж най-търсената паралелка – с английски език. Излиза, че досега не се е опитало да разсъждава и да излага смислено разсъжденията си. Знаело „по принцип“ що е есе, но не положило усилия да напише, да опита. А именно есето е добрата възможност, защото е като борбата свободен стил – може всякак да направиш захват, важното е да върши работа. И това дете със закърняло мислене ще израсне със самочувствието, че е много велико, както препоръчва г-н Тролъп, ще се изтъква с безпочвеното си самочувствие и нищо няма да може да свърши като хората. Ще разчита пак на мама и татко да й проправят път в живота…

Без да е чело книги, без да е мислило върху тях. Без да търсило собствените си отговори на въпросите, по които е писало есета.

biblegeneva

Не претендирам, че съм гений. Но спокойно мога да кажа, че всичко, което съм постигнал като ученик и студент, е плод на собствените ми усилия и старания. Нито в гимназията, нито в университета съм търсил друг да ми пише нещата или да ми дава насоки. Благодарение на което се научих да търся източници, да ги чета, да премисям прочетеното. Така че и най-глупавата мисъл, която съм написал, си е моя и само аз нося отговорността за това. Малко изключение прави дипломната работа, където научният ми ръководител ме наставляваше добронамерено, но без да напише и един ред вместо мен. Само казваше „Тук ще е по-добре да промениш това.“ И ме оставяше да се справям. Благодаря!

През последните десетина години съчиних поне трийсет реферати и курсови работи на разни студенти – задочници. В повечето случаи – познати, на които приемам да свърша услуга. Тези хора се сдобиха /други ще се сдобият/ с дипломи за висше образование със съмнителна стойност. После се търсят начини и връзки да заемат постове и да работят нещо, от което зависят и други хора. Излиза, че в повечето случаи сме обкръжени и сме във взаимодействие с хора, които са неподготвени, неумеещи, незнаещи.

Тогава – правилно ли е да им върша такива услуги?  От една страна е така… от друга – онака… Не знам.

Ако отказвам на лелката и подобните й, обяснявайки какви са причините за това, дали ще ме разберет? Не вярвам.

Ако имам собствени деца, ще им пиша ли есетата? Не ми се ще. Но знам ли? …