Човек на годината – 2009

В една страна, дето цари простотия, животът прилича на яма с помия, и както си газиш в нея до шия, понякога срещаш и от „ония“.

„Ония“ са просто някакви хора, които напук на тъга и умора, в себе си носят човешки сърца, вместо покрити с маски лица

и често помагат на тия до тях, които изпитват болка и страх. Не чакат похвала, пост или слава – какво ли очакват от нас те тогава?

Те тихо напомнят, че в тъга и умора, ние всички сме хора, всички сме хора.

––––––––––––––––-

За втори път в България се провежда „Човек на годината“ – годишна награда за принос към правата на човека. Кой от номинираните заслужава и кой не – за мен това остава отворен въпрос. Харесва ми преди всичко идеята да се търси не толкова Човекът, колкото Човечността сред нас.

Advertisements

Сърдити млади хора? Не знам, не знам… Дано, дано…

Всяко поколение си има сърдитите, недоволни и гневни млади хора. От тези, които разбуниха вълненията в Berkeley и изживяха  The Summer of Love като алтернатива на войната във Виетнам. Същите, които през 68-ма демонстрираха по улиците на Париж и Мюнхен, а ако погледнем собствената си недалечна история – които свалиха правителството на Жан Виденов през зимата на 97-ма. Оказва се, че всички тези движения в дългосрочен план са били здравословни за демократичните общества (въпреки, че злодумците се опитват да хвърлят сянка върху тях, представяйки ги само чрез някои субкултултурни елементи: битнически живот, хедонистични оргии, злоупотреба с наркотици и безразборен секс).

Недоволството е първата стъпка към обществената промяна. Това си мислех, докато слушах клипа на Стан Богданов – едно от хилядите българчета, изучили се в Америка и останали там да си търсят късмета. 

Това, разбира се, не стига. Вярвам, че не е достатъчно да отричаш нещо, ако не си способен да предложиш смислена алтернатива и да се включиш в реформата. Затова с надежда посрещнах последните строфи от песента: Време е да вземем всичко в нашите ръце, да се справиме с проблемите лице в лице. Дано!

Пълният текст – социално ангажиран, протестен и остроумен – на този рап е публикуван в блога Полетът на костенурката.

 

Ирландската Кървава неделя

Гърмежи. Кръв по тревата. Кръв по асфалта. Подплашени хора, обстрелвани от мъже в униформи. Викове и плач. Над Богсайд се стелят страх и ужас. 13 невинни души отиват на небето.

Това е Кървавата неделя!

bloody_sunday

Филмът Bloody Sunday (режисьор Пол Грийнграс) с почти документална точност предава напрегнатите часове, които наричаме Кървавата неделя. Божият ден, отреден за мирно шествие, превърнало се в страховита човешка кланица. Един ден, който променя Северна Ирландия.

Действието се развива в град Дери, в квартала Богсайд, на чийто вход и днес има надпис You are now entering free Derry. Официално държавата нарича града Лондондери, но католиците го зоват със своето име – Дери. За духа на тези хора говори дори фактът, че местният футболен отбор отказва да играе в лигата на Северна Ирландия и се състезава в първенството на Ейре. На 30 януари 1972 година стотици католици започват поход за граждански права. Краят е на това шествие разбива и без това крехкия мир и поставя началото на нова епоха в размириците – на надигащ се гняв, на засилващата се ИРА .

Споменах документалния ефект на филма. Това се дължи в голяма степен на операторската работа, която тук наистина заслужава да се нарече майсторство. Камерата е жива, а не статична и поставена на стойка, снима в движение – както в предаване в реално време от мястото на събитието.

Въпреки, че няма типичния саундтрак за филм, Bloody Sunday завършва символично със запис на Ю Ту, изпълняващи на живо протестния си химн Sunday Bloody Sunday.

Ако някога са ви интересували тревожните, противоречиви и нееднозначни отношения в Северна Ирландия, този филм ще ви покаже важна част от цялата картина!

–––––-

Оценка: 4/5