Бил Клинтън – Да дариш

В началото на миналата година прочетох книгата на американския президент Бил Клинтън Да дариш.

Отлагах ревюто си дълги месеци, но дискусията при костенурката ме накара да изтупам от праха впечатленията си.

Не само прочетох „Да дариш“. Харесах я. Споделям я. Затова ще ви представя накратко идеята на Клинтън. А тя е, че всеки от нас може да се включи в промяната на света към по-добро. Клинтън разказва как го правят някои от най-извесните хора в бизнеса, но също показва как всеки може да дарява, дори да няма пари. Стига да има желание.

Какво можеш да дариш? Можеш да дариш пари като Бил Гейтс. Можеш да отделиш от времето си и да станеш доброволец.   Можеш да дадеш вещи, да споделиш умения като Томас Фарбър, да пробудиш умове (включително и своя) като Майкъл Сандел, да научиш някого на нещо добро, да предложиш идеи като Лидия Стайкова.

Мястото на дарителството като ценност в едно общество зависи от това дали и доколко хората в това общество по отделно го приемат за своя лична ценност.

Вярно е, че да си неразбран, безнадежден и духовно извисен мечтател, може да изглежда по-романтично и по-впечатляващо, но аз не припознавам тази поза като своя. Промяната започва с теб – сега, тук, с малката крачка напред.

***************

От спечелените 6,3 милиона долара от продажбата на книгата си към април 2008г., Клинтън е дарил 1 милион за благотворителност.

––––––

Оценка: 4/5

Advertisements

Човек на годината – 2009

В една страна, дето цари простотия, животът прилича на яма с помия, и както си газиш в нея до шия, понякога срещаш и от „ония“.

„Ония“ са просто някакви хора, които напук на тъга и умора, в себе си носят човешки сърца, вместо покрити с маски лица

и често помагат на тия до тях, които изпитват болка и страх. Не чакат похвала, пост или слава – какво ли очакват от нас те тогава?

Те тихо напомнят, че в тъга и умора, ние всички сме хора, всички сме хора.

––––––––––––––––-

За втори път в България се провежда „Човек на годината“ – годишна награда за принос към правата на човека. Кой от номинираните заслужава и кой не – за мен това остава отворен въпрос. Харесва ми преди всичко идеята да се търси не толкова Човекът, колкото Човечността сред нас.

Комунизмът си отива? 20 години по-късно

Блогът на Ангел Грънчаров ме подсети, че след няколко дни е 10 ноември.

Докато гледах и слушах как Васко Кръпката пее една песен на Гошо Минчев, неочаквано се разплаках.

Почитания на Васко Кръпката и на всички, които искаха да живеят по-добре в България и не се скатаха, и не избягаха, а останаха тук и отстояват идеите си!

На тези, които ще кажат, че нашата демокрация е всъщност преебация, ще кажа, че са прави. Въпреки това, не ми се връща назад. Не, благодаря! Фалшивата сигурност на комунизма, мъдро описана от Костенурката, не е по-добра, честна или справедлива от проблемната демокрация (бг версия). Не желая комунизъм. Нито за себе си, нито за детето си! Искам само да живеем човешки.

Сърдити млади хора? Не знам, не знам… Дано, дано…

Всяко поколение си има сърдитите, недоволни и гневни млади хора. От тези, които разбуниха вълненията в Berkeley и изживяха  The Summer of Love като алтернатива на войната във Виетнам. Същите, които през 68-ма демонстрираха по улиците на Париж и Мюнхен, а ако погледнем собствената си недалечна история – които свалиха правителството на Жан Виденов през зимата на 97-ма. Оказва се, че всички тези движения в дългосрочен план са били здравословни за демократичните общества (въпреки, че злодумците се опитват да хвърлят сянка върху тях, представяйки ги само чрез някои субкултултурни елементи: битнически живот, хедонистични оргии, злоупотреба с наркотици и безразборен секс).

Недоволството е първата стъпка към обществената промяна. Това си мислех, докато слушах клипа на Стан Богданов – едно от хилядите българчета, изучили се в Америка и останали там да си търсят късмета. 

Това, разбира се, не стига. Вярвам, че не е достатъчно да отричаш нещо, ако не си способен да предложиш смислена алтернатива и да се включиш в реформата. Затова с надежда посрещнах последните строфи от песента: Време е да вземем всичко в нашите ръце, да се справиме с проблемите лице в лице. Дано!

Пълният текст – социално ангажиран, протестен и остроумен – на този рап е публикуван в блога Полетът на костенурката.

 

Ирландската Кървава неделя

Гърмежи. Кръв по тревата. Кръв по асфалта. Подплашени хора, обстрелвани от мъже в униформи. Викове и плач. Над Богсайд се стелят страх и ужас. 13 невинни души отиват на небето.

Това е Кървавата неделя!

bloody_sunday

Филмът Bloody Sunday (режисьор Пол Грийнграс) с почти документална точност предава напрегнатите часове, които наричаме Кървавата неделя. Божият ден, отреден за мирно шествие, превърнало се в страховита човешка кланица. Един ден, който променя Северна Ирландия.

Действието се развива в град Дери, в квартала Богсайд, на чийто вход и днес има надпис You are now entering free Derry. Официално държавата нарича града Лондондери, но католиците го зоват със своето име – Дери. За духа на тези хора говори дори фактът, че местният футболен отбор отказва да играе в лигата на Северна Ирландия и се състезава в първенството на Ейре. На 30 януари 1972 година стотици католици започват поход за граждански права. Краят е на това шествие разбива и без това крехкия мир и поставя началото на нова епоха в размириците – на надигащ се гняв, на засилващата се ИРА .

Споменах документалния ефект на филма. Това се дължи в голяма степен на операторската работа, която тук наистина заслужава да се нарече майсторство. Камерата е жива, а не статична и поставена на стойка, снима в движение – както в предаване в реално време от мястото на събитието.

Въпреки, че няма типичния саундтрак за филм, Bloody Sunday завършва символично със запис на Ю Ту, изпълняващи на живо протестния си химн Sunday Bloody Sunday.

Ако някога са ви интересували тревожните, противоречиви и нееднозначни отношения в Северна Ирландия, този филм ще ви покаже важна част от цялата картина!

–––––-

Оценка: 4/5