Да се учим от пациента и от Гугъл

Докато четях книгата, (Патрик Кейсмънт, Да се учим от пациента, изд.ЛИК, С., 2000) си мислех за моя терапевт и за годините, през които мина собствената ми терапия. (Кратко разяснение: за да стана терапевт, е задължително да мина през собствена терапия, а после да поработя под супервизия, но и това не е гаранция, че ще стана читав терапевт). Вече 12 години уча, преживявам и опитвам психотерапията и докато се уча да мисля като терапевт, самият аз се терапевтирам. Мислех си също, че Патрик Кейнсмънт е прав : помогнал съм на терапевта си да стане по-добър  и да разбира хората по-добре. Това пък се е върнало при мен, било е полезно за мен, защото благодарение на усъвършенстването на терапевта ми съм стигнал до позитивна психична промяна и заедно сме отвели терапевтичния процес по-далече и по-надълбоко.

Размишлявах още колко мъдър е бил Бион, казвайки, че «ставането» на терапевта е постоянен процес.  Няма такова нещо като «станал терапевт». Съгласен съм, че взаимоотношенията с пациента (или клиента, няма да влизам в дебата как се нарича човекът, който плаща за лечението си) са от ключово значение за терапевтичния процес.  А  самоувереността, с която терапевтът може да подходи към клиента си, мислейки «Всичко ми е ясно, сега ще те оправя» е  пакостлива антитерапия. Тогава кой кого следва? Нали затова клиентът се е доверил на терапевта и му плаща – за да го следва и подкрепя в себепознанието му? Ако терапевтът притиска клиента да следва неговите идеи, представи  и желания как да върви процесът между тях, той влиза в професионално неетичната ситуация, в която хем злоупотребява с него, хем иска да му плаща за това.  Та затова си мислех с благоговение, че да следваш хората, които терапевтираш, е велико изкуство.

Спомних си и за уъркшопите на някои от звездите в нашето психотерапевтично движение. Давам си сметка, че зад лекотата и спокойствието, с които отстрани изглеждаше, че водят процеса, стоят много опит и  – може би вродена, но със сигурност доразвита – проницателност, умение за следване на пациента и способност за откликване на вътрешните му преживявания.  Давам си сметка (и тук признавам с въздишка), че повече уча клиентите си и по-малко се уча от тях. Искам да достигна до състояние, в което ще усещам клиентите си, ще ги следвам и ще се уча от тях.

Две много ценни неща ми остават с тази книга:

Първото е стилистично: начинът на писане на Кейнсмънт е изключително задълбочен, но четивен. С вглъбеното си, усърдно и критично изложение, авторът дава стандарт за качество, с който всеки изследовател трябва да се съобразява, ако претендира да го вземат на сериозно.

Второто е теоретично: въвеждането на концепта за вътрешния супервизор, илюстриран с множество представени случаи, е от най-важните достижения на модерната психоанализа при развиването на саморефлексията на терапевта.

Да се учим от пациента е малък шедьовър. Със своите над 400 страници книгата е повече от солидна, а съдържанието й е научно достижение в психотерапията. Предполагам, че с времето оценката на този труд ще нараства и може би след няколко десетилетия той ще се радва на същото уважение, с което днес се ползват някои класически психоналитични заглавия.

А какво общо има Гугъл?

Калифорнийската компания е въвела един страхотен модел за стимулиране на своите специалисти – всеки от тях може да използва 20% от работното си време седмично, за да развива собствени проекти и да се усъвършенства. Така са се появили Gmail и други прелестни интернет услуги. Учейки се от Гугъл, през последния месец четох по около час от Да се учим от пациента в края на работния ден. Идеята на Гугъл толкова ми хареса, че ще продължа с локалното й прилагане на работното място!

––––––––

Оценка: 4/5

––––––––

Статията е плод на инициативата на издателство ЛИК, което покани българските блогъри да пишат рецензии на неговите издания. Ако си блогър и искаш да се включиш, прочети подробностите тук.

Всичко, от което се нуждаеш, е послание

We Need to Talk пеят Marillion в един от последните си хитове – Whatever Is Wrong With You. Да, когато имаме нещо важно за казване, когато искаме да ни чуят, когато отношенията с някого не вървят, когато сме в конфликт или опитваме да намерим решение на ситуация, в която е замесен друг човек, е нужно да умеем да разговаряме. Със себе си и с другите.

Въпросът е: как?

Посланията: комуникациониите умения (Лик, 2009) опитва да даде отговор на този въпрос. Трудно е в една книга да се представят основните умения и правила  за социално взаимодействие, но авторите Матю Маккей, Марта Дейвис и Патрик Фенинг са успели да направят така, че след прочитането й човек наистина да е подобрил репертоара си от социални умения или поне да се е замислил как да го направи.

През последните 15 години следя преводната популярна литература по психология, която се издава у нас и смятам, че това е едно от приличните и поучителни заглавия в тази област.

Описание на книгата:

  1. Написана е достъпно. Това е продукт, предназначен за читателя с добра обща култура, който е заинтересуван от темата, без да е експерт.
  2. Писана е от практици. От изложението става ясно, че авторите имат опит с тренинги за социални и комуникативни умения и от него са извадили за аудиторията най-съществените неща.
  3. Има хубави упражнения за самостоятелна работа. Ако човек се заеме с тях и след това отдели време да премисли резултатите, това може да му е по-полезно (и по-евтино) от едноседмичен семинар.

Вярно е, че понякога правилното може да се окаже не на място, но изключенията не бива да ни заблуждават. Човек може да подобри начина, по който общува, ако следва определени стъпки и е постоянен.  Главното е да приеме, че е в активна позиция и резултатите  зависят от него. Посланията: комуникационните умения може да Ви даде необходимия инструментариум да разбирате по-добре себе си, да разбирате  по-добре другите и да осъзнавате процесите, които се случват под повърхността на иначе обикновената обмяна на думи.

–––––––––––––

За първи път в България издателство кани родните блогъри да пишат ревюта на негови книги. Ако искаш да се включиш в инициативата на ЛИК, прочети подробностите тук.

–––––––––––––

Оценка: 3/5

За паметта и Стефан Бочев

В България през последните 20 години повечето смислени и добри неща се случиха по-късно, отколкото ни се искаше. Със закъснение излязоха и мемоарите на Стефан Бочев Автопортретът ми като журналист и дипломат. Със закъснение ще ги представя и аз на читателите си.

Автопортретът ми като журналист и дипломат (2009, фондация Комунитас) е продължение на прочутите спомени на Бочев – Белене – Сказание за концлагерна България, но всъщност разказва за предходния период от живота му. Виждаме младия Бочев, семейството му, следването му, средата му в България, срещите му някои от най-важните личности на Царство България през 30-те и началото на 40-те години на 20 век.

Като като ги четем, можем да си зададем много и разнообразни въпроси, а на някои от тях дори можем да отговорим.

Можем да се запитаме например защо не му провървя на вестник Мир, след като беше възстановен през 1990г. от същия този Стефан Бочев (1910-2002).

Нали това е бил един от авторитетните всекидневници на старата, буржоазната България? Какво не му стигна, за да оцелее и да се наложи отново сред хилядите бездарни словоблудстващи издания след Десети ноември 1989г.

Отговорът, може би, е: късата памет на българите. Неспособността на огромната част от населението, израснало през 45-те години на тоталитаризъм, да развие и запази любов към естетиката на словото, на действието, на мисълта и поведението. Благодарение на това, вместо прекрасните сгради от началото на 20в., в България социализмът издигна грозните панелни блокове. Вместо елитната, неутрална, езиково издържана публицистика на вестници като Зора, Дневник и Мир, България осъмва в 21в. с уличните заглавия на Труд и 24 часа.

Нека се вгледаме в осанките на някои обществени фигури, изразнали, възпитани и оформили ценностната си система в буржоазно капиталистическо минало – Неделчо Беронов и Иван Станчов, или покойният председател на Конституциония съд Христо Данов. Веднага ще забележим изключителната аристократичност на тези хора. Маниерите им, изразните им средства и цялостното им излъчване говорят за друг свят. Свят, пред който настоящият политически и икономически елит, напомня за недолялан гръмогласен простак, скрил мускалите с розово масло под ризата.

Може би затова не просъществува вестник Мир.

В спомените си Стефан Бочев не е безкритичен апологет на буржоазна България. Показва куп грешки на системата, които би трябвало да охладят ентусиазма на всеки заслепен защитник на Третото царство. И все пак, тъкмо тая почтеност на Бочев е впечатляваща. Може би, защото, израснал в протестантско семейство, от дете е свикнал да гледа на нещата малко по-инак, по-отстрани, хем да е вътре с всички българи, хем да е малко-по-различен. А да не прикриваш слабостите – своите и на страната си, – а да ги признаваш честно, също е от ценностите, възпитавани в онази епоха.

Късата българска памет – къса, когато думата е за духовните неща – се оказва доста дълга за друго. Много наши сънародици си спомнят епохата на социализма като време на охолство и лек живот. Имахме пари, имахме, храна, имахме сигурност, бяхме добре, казват те. Не можем да се съгласим с тях. По думите на Фром, ще кажем, че ние имахме, но не бяхме. А какво всъщност имаме, когато нямаме най-важното – себе си?

Мерната единица на гражданина се нарича свободен дух, а не смядовска луканка.

Величието и падението на човешкия дух… и всичко помежду тях

Живот и съдба на Василий Гросман е написана в традициите на руските епоси от 19 век. Голяма е по обем, с много герои, обрати и преплетени сюжети.

Времето е Втората световна война. Мястото – западните части на Съветския съюз, където войната изпепелява и погубва земя и хора наред.

Когато я прочетеш, ще разбереш защо е била забранена в СССР. Не че книгата е антисъветска. Не. Авторът заема ясна позиция против нацистките окупатори и тяхната идеология, като съветски човек застава на страната на народа си. Не че е бездарна. Не. Авторът е талантлив, произведението му е хубаво и въздейства. Не че книгата е и буржоазно-абстрактна. Не е. Реалистична е, значи Цензурата би трябвало да я приеме, да я преиздава в стохилядни тиражи и да организира срещи на автора с любознателната младеж в училищата и с трудовия народ в колхози и заводи.

Това обаче не се е случило и причината е тъкмо реализмът. Живот и съдба е прекалено обективна и не-помпозна. Реализмът й не е социалистически. Тя не е идеологическо оръжие, а човешко отразяване на действителността. Показва характерите и малко добри, и малко озлобени, и тъжни, и обезверени, и вярващи. Показва как може да се възвиси, но и как може да падне човешкият дух. И как човек може да не е нито велик, нито пропаднал, а просто някъде там, по средата.

Вероятно затова е забранена Живот и съдба. Защото наред с перверзиите на нацизма, Гросман без милост открива булото на уж идеалното и нравствено съвършено социалистическо общество. Сочи заблудите му, изобличава и ужасите му, изтрива героичния грим на Партията. Ако не беше забранена, книгата би предизвикала опасно много въпроси в читателите си. Затова, докато КГБ гореше  черновата на еретичната книга, на идейно неукрепналите младежи се даваше да четат Млада гвардия.

Днес свободата ни дава възможност да открием Гросман и неговият magnum opus. Този почти неизвестен, но честен и смел писател, зашлевил плесница на комунизма, го заслужава.

––––––––

изд. „Жанет 45“, изд. „Факел Експрес“, 2009г., 968 стр.

––––––––

Оценка: 4/5

Бил Клинтън – Да дариш

В началото на миналата година прочетох книгата на американския президент Бил Клинтън Да дариш.

Отлагах ревюто си дълги месеци, но дискусията при костенурката ме накара да изтупам от праха впечатленията си.

Не само прочетох „Да дариш“. Харесах я. Споделям я. Затова ще ви представя накратко идеята на Клинтън. А тя е, че всеки от нас може да се включи в промяната на света към по-добро. Клинтън разказва как го правят някои от най-извесните хора в бизнеса, но също показва как всеки може да дарява, дори да няма пари. Стига да има желание.

Какво можеш да дариш? Можеш да дариш пари като Бил Гейтс. Можеш да отделиш от времето си и да станеш доброволец.   Можеш да дадеш вещи, да споделиш умения като Томас Фарбър, да пробудиш умове (включително и своя) като Майкъл Сандел, да научиш някого на нещо добро, да предложиш идеи като Лидия Стайкова.

Мястото на дарителството като ценност в едно общество зависи от това дали и доколко хората в това общество по отделно го приемат за своя лична ценност.

Вярно е, че да си неразбран, безнадежден и духовно извисен мечтател, може да изглежда по-романтично и по-впечатляващо, но аз не припознавам тази поза като своя. Промяната започва с теб – сега, тук, с малката крачка напред.

***************

От спечелените 6,3 милиона долара от продажбата на книгата си към април 2008г., Клинтън е дарил 1 милион за благотворителност.

––––––

Оценка: 4/5

Джон Гришам – Да играеш за пица

Валери Божинов през новия сезон играе за италианския клуб „Парма“. Мисълта ми бързо обходи отборите, за които играеше Божинов през последните години – Лече, Фиорентина, Ювентус, Манчестър Сити. Това е съдбата на наемника. Ако не се задържи в един отбор, ще си търси хляба другаде.

Спомних си книгата Да играеш за пица (Playing for Pizza) на Джон Гришъм.  Гришъм и правните трилъри не са ми любими, с едно изключение – Ударът (The Rainmaker). Да играеш за пица обаче не е криминална история и има хубава фабула.

корицата на българското издание

Естествено става дума за американски футбол. Младият куотърбек Рик Докъри – красив здравеняк от Средния запад – е тръгнал обещаващо в началото на кариерата си, но следват провал след провал и мотаене като трета резерва из отборите от Националната футболна лига. До момента, в който след последната (грандиозна!) издънка никой не иска да го вземе. Готови са да рискуват само „Пантерите“ от… Парма!

оригиналната корица

оригиналната американска корица

Парма – къде е това? Новото място е изпитание за Рик, който е свикнал да живее  на по-високи обороти, да има повече пространство, да се радва на вниманието на мажоретките и да яде в  заведения за бързо хранене. За американските стандарти Парма е малък град с тесни улици, автомобилите са с ръчна предавка, хората са някак по-бавни и има малко англоговорящи. Разбира се, заплатата на Рик в „Пантерите“ е няколко пъти по-малка, но какво да се прави – местните играчи са пълни аматьори и играят за удоволствие и… пица след мача. Един кара бетоновоз, друг има ресторантче, трети е съдия, четвърти е университетски преподавател… – всеки се издържа от нещо друго. В няколко случая американският куотърбек сериозно се пита къде е попаднал. Все пак Рик се приспособява, благодарение на топлото гостоприемство на съотборниците си, на невероятно вкусната местна храна (книгата на моменти наподобява кулинарен справочник) и на една ненадейно развила се любовна история (все пак сме в Италия :)).

Приятният отворен край на историята ни напомня нещо: Всяко премеждие е възможност човек да научи нещо и да направи нещо по-добро с живота си. Междувременно, да му се насладим колкото можем!

Пиратите на Америка

Иска ли ви се четиво, увлекателно като Островът на съкровищата? Истории за коварство, жестокост и смелост, каквито четяхме като деца. Пирати, кръвожадни и алчни като пирани, които няма да се спрат пред нищо в името на плячката. И всичко това – не като художествена измислица, а представено от първа ръка?

piratite-na-amerika Пиратите на Америка (Сиела, 2009) е завладяваща книга от автор със странното име Джон Ексвемелин, издадена през 17 век. Авторът е очевидец на много от събитията, които описва увлекателно и доста компетентно. Наред с богатите исторически данни и смразяващите батални сцени, Ексвемелин със своя хубав писателски стил представя и любопитни подробности за бита и лайфстайла на пиратите, организацията и провеждането на грабителските им кампании и дори дава сведения по ботаника, зоология и антропология.

Можете да използвате Пиратите на Америка като прекрасно средство за отмора и да я четете, изтегнати на хамак през лятото, с коктейл и хаванска пура в ръка. Също така можете да просветите с нея някой невръстен и все още неизкушен от посредствени занимания тийнейджър или пък да я подарите от сърце на ценител.

––––––-

Освен литературните си достойнства, българското издание има още три предимства:

1. Напечатено е на хартия от устойчиво управлявани гори.

2. Има картинки – вярно, не са съвършени, но кога за последно сте виждали книга за възрастни с илюстрации?

3. Цената е повече от приемлива.

–––––-

Оценка: 3/5